— Не знам, разбра ли? — Думите ми прозвучаха ядосано.
Тес трепереше. Тя ми кимна, безмълвно вдигна ледения компрес от хълбока ми и закопча ризата ми. Бездната между нас беше станала по-голяма. Чудех се дали отново щях да успея да достигна до другата страна.
— Би трябвало да се оправиш — рече с равен глас и ми обърна гръб. Спря се пред вратата, без да се обръща. — Довери ми се, Дей. Казвам го за твое добро. Джун ще ти разбие сърцето. Вече го виждам съвсем ясно. Тя ще раздроби душата ти на милиони парченца.
Джун
Съдебна зала „Опън“, Пиера
Някъде около 09:00 часа
-2ºC на открито
Денят за атентата на Андън най-сетне настъпи, а аз разполагах с три часа преди патриотите да предприемат своя ход.
Предната нощ имах още едно посещение от същата охранителка, която вече веднъж ми беше предала съобщение от патриотите.
— Добра работа — прошепна тя в ухото ми, докато лежах на леглото напълно будна. — Утре ще бъдеш помилвана от Електора и сенаторите му и ще бъдеш освободена в съдебна зала „Олън“ в Пиера. Сега слушай внимателно. Когато всичко в съда приключи, джипът на Електора ще ескортира всички вас обратно до главния военен щаб в Пиера. Патриотите ще ви очакват по този маршрут.
Жената замлъкна, за да види дали имах някакви въпроси. Но аз просто бях вперила поглед право напред. Така или иначе, можех да се досетя какво искаха патриотите от мен — да отделя Андън от стражите му. Тогава те щяха да го измъкнат от джипа му и да го застрелят. Щяха да заснемат атентата, след което да го обявят пред цялата република, като използваха пренастроените говорители и джъмботрони на Кулата на Конгреса в Денвър.
Когато не казах нищо, жената войник прочисти гърло и продължи със забързан глас.
— Оглеждай се за експлозия на пътя. Когато чуеш взрива, накарай Андън да заповяда на конвоя си да мине по друг маршрут. Направи така, че да отделиш Електора от пазачите — кажи му да ти се довери. Ако си си свършила работата, той ще те последва. — Тя ми хвърли кратка усмивка. — Щом Андън се отдели от джиповете, остави другото на нас.
Прекарах останалата част от нощта в полубудно състояние.
Сега, докато ме ескортираха към главното здание на съдебната зала, проверявах покривите и алеите на сградите по улицата, оглеждах се за съгледвачески очи на патриотите и се питах дали чифт от тях няма да са светлосини. Днес Дей щеше да е някъде навън заедно с патриотите. В ръкавиците ръцете ми бяха мокри от студена пот. Дори и да беше видял сигнала ми, дали беше отгатнал какво имах предвид? Дали знаеше, че трябва да зареже това, което правеше, и да офейка? Докато вървях към грандиозния сводест вход на съдебната зала, по навик запомнях имената на улиците и районите — къде се намираше главната военна база, къде в далечината се издигаше болницата на Пиера. Имах чувството, че долавям как патриотите заемат позиции. Във въздуха се носеше някакво спокойствие, макар че сградите бяха построени близко една до друга, а улиците тесни — войници и граждани, повечето, от които бяха бедни и назначени да се грижат за войската, се движеха шумно по пътищата. Някои от униформените войници по улицата спираха погледите се върху нас за малко по-дълго. Аз внимателно ги оглеждах. Сигурно имаше патриоти, които ни следяха. Дори вътре в залата беше толкова студено, че дъхът ми излизаше на пара и треперех непрестанно. Таванът беше висок поне шест метра, а подовете бяха от полирано синтетично дърво, съдейки по звука, който издаваха обувките, когато стъпваха по тях. Не много подходящо за запазване на топлината през зимата.
— Колко дълго ще продължи това? — попитах една от охранителките, докато ме съпровождаха до мястото ми в предната част на съдебната зала. Потреперих, въпреки че бях облечена в двуредно палто.
Охранителката, към която се обърнах, ми кимна неловко.
— Не много, госпожице Ипарис — отвърна с отработена учтивост. — Електорът и сенаторите провеждат последни обсъждания. Вероятно ще отнеме поне още половин час.
Наистина интересно. Охранителите не знаеха точно как да се държат с мен, защото днес самият Електор щеше да ме помилва. Дали да ме пазят като престъпник? Или да ми се подмазват, сякаш съм високопоставен в йерархията агент от един от столичните патрули?
Чакането се проточи. Почувствах се леко замаяна. Бяха ми дали някакво лекарство, след като най-накрая бях споменала за симптомите си на Андън по-рано през деня, но то не ми помогна. Главата ми все още пареше и изпитвах проблем да отмервам времето в мислите си.