— Отведете я в болницата. Незабавно. — Той си беше спомнил последния ми съвет към него, това, което му казах във влака.
— Но, Електор… — протестираше същият охранител, който по-рано бе застанал пред него.
Тонът на Андън стана непреклонен.
— Оспорваш заповедите ми ли, войнико?
Силни ръце ми помогнаха да се изправя на крака. Минахме през вратите и се озовахме сред светлината на облачно утро. Присвих очи, огледах се наоколо и продължих да търся подозрително лице. Дали бе възможно охранителите, които ме придържаха, да са патриоти под прикритие? Хвърлих бързи погледи към тях, но израженията им бяха напълно равнодушни. По вените ми се разля адреналин — бях направила своя ход. Патриотите знаеха, че съм се отклонила от плана, но не знаеха дали е било нарочно. Важното бе, че болницата се намираше в противоположна посока на тази, която водеше към базата в Пиера, където патриотите очакваха в пълна готовност. Андън щеше да ме последва. Патриотите нямаше да имат време да заемат нови позиции.
И ако останалите патриоти научеха за това, Дей също трябваше да узнае. Затворих очи и се надявах, че ще се справи. Опитах се да изпратя скрито послание до него. Бягай. Когато чуеш, че съм се отклонила от плана, бягай с всички сили.
Един пазач ме качи на задната седалка на чакащия джип. Андън и войниците му се настаниха в колата пред нас. Сенаторите, объркани и възмутени, се запътиха към служебните си автомобили. Заставих се да се усмихна, докато седях отпуснато и гледах през прозореца. Джипът изръмжа, запали и потегли. През предното стъкло видях джипа на Андън, който ни водеше, докато се отдалечавахме от заседателната зала.
И точно тогава, тъкмо когато се поздравявах за този звезден план, осъзнах, че джиповете ни продължават напред към базата. Те изобщо не отиваха към болницата. Краткотрайната ми радост се изпари. Вместо това ме скова страх.
Един от охранителите ми също забеляза това.
— Хей, шофьор — тросна се той на войника, който караше джипа. — Сбърка посоката. Болницата е вляво от града. — Той въздъхна. — Нека някой да се свърже с шофьора на Електора по радиото. Ние…
Шофьорът на джипа му даде знак да изчака, притисна дебелата си безформена ръка до ухото, за да се съсредоточи, след което хвърли намръщен поглед назад към нас.
— Не разрешават. Току-що получихме заповед да продължим по първоначалния маршрут — отвърна той. — Командир Десото каза, че Електорът иска госпожица Ипарис да бъде заведена в болницата след това, а не обратното.
Замръзнах на мястото си. Рейзър сигурно е излъгал шофьора на Андън — сериозно се съмнявах, че Андън би му разрешил да издава така заповед. Рейзър действаше по план — щеше да ни принуди да поемем по набелязания маршрут.
Нямаше никакво значение каква бе причината. Ние продължавахме право напред към базата в Пиера… право в ръцете на патриотите, които ни очакваха.
Дей
Денят за атентата над Електора най-после настъпи. Дойде като извисяващ се ураган на промяната, обещаващ всичко, което очаквах и от което се боях. Очаквах смъртта на Електора. Страхувах се от сигнала на Джун. Или пък беше обратното.
Все още не знаех какво да мисля за това. Караше ме да се чувствам на ръба в ситуация, към която при други обстоятелства щях да бъда изпълнен с чувство на нарастващ ентусиазъм. Потропвах неспокойно върху дръжката на ножа си. Внимавай, Джун. Това бе единствената сигурна мисъл, която минаваше през главата ми. Внимавай — заради себе си и заради нас.
Бях се настанил не много стабилно върху ръба на рушащ се перваз на четвъртия етаж в корпуса на една стара сграда, скрит от улицата, с две гранати и пистолет, пъхнат на сигурно място в колана ми. Като останалите патриоти бях облечен в черна републиканска куртка, за да може отдалеч да приличам на войник от републиката. Черна ивица отново минаваше през очите ми. Единственото отличително в нашата екипировка бяха белите ленти на левите (вместо на десните) ръце. Оттук виждах железопътните линии, които минаваха право по съседната улица и разделяха Пиера надве. Вдясно от мен, в малка уличка три сгради по-надолу, се намираше тунелът на патриотите в Пиера. Аз бях сам в тази изоставена сграда, макар да бях почти убеден, че Паскао можеше да ме види от своята позиция на покрива от другата страна на улицата. Туптенето на блъскащото в гърдите ми сърце вероятно можеше да бъде чуто от километри.
За стотен път започнах да обмислям защо Джун искаше да спре атентата. Дали беше открила нещо, което патриотите пазеха в тайна от мен? Или пък бе постъпила, както Тес предполагаше, че е направила — бе ни предала? Упорито прогоних тази мисъл.