Джун никога нямаше да го направи. Не и след това, което републиката стори с брат й.
Може би Джун искаше да спре атентата, защото се беше влюбила в Електора. Затворих очи, когато образът на целувката между двамата премина през съзнанието ми. Изключено. Дали тази Джун, която познавах, беше толкова сантиментална?
Всички патриоти бяха заели позиции — паркурите по покривите, запасени с експлозиви; хакерите на една сграда разстояние от входа на тунела готови да запишат и излъчат атентата срещу Електора; бойци, разположени по улицата под нас във войнишки или цивилни облекла, готови да отстранят пазачите на Електора. Тес и още няколко медика бяха разпръснати, подготвени да внесат ранените в тунела. Тес конкретно се криеше в тясна улица, която граничеше с лявата страна на моята сграда. След покушението трябваше да сме готови да избягаме и тя щеше да бъде първата, която щях да спася.
И тогава идваше моят ред. Според плана Джун трябваше да извади Електора извън периметъра на охраната. Когато видехме джипа му да ускорява без конвоя, паркурите трябваше да отрежат спасителните му маршрути с експлозии. След това трябваше да сляза на улицата. Когато патриотите измъкнеха Андън от колата му, трябваше да го застрелям.
Следобедът преваляше, но заради облаците светът около мен остана студен, зловещо сив. Погледнах часовника си. Нагласен бе да отмери времето, когато се очакваше джиповете на Електора да профучат иззад ъгъла.
Петнадесет минути до началото на спектакъла.
Целият се тресях. Дали Електорът наистина щеше да е мъртъв след петнадесет минути — и то от моята ръка? Наистина ли планът щеше да успее? А след като всичко свършеше, в кой точно момент патриотите щяха да ми помогнат да открия и спася Идън? Когато разказах на Рейзър за момчето, което видях във влака, той реагира със съчувствие и ми сподели, че вече е започнал да издирва Идън. Можех ли да не му повярвам? Опитах се да си представя как републиката е хвърлена в пълен хаос, а убийството на Електора се излъчва публично по всички джъмботрони в страната. Ако хората вече се бунтуваха, можех само да си представя как щяха да реагират, когато ме видеха да застрелвам Електора. И тогава какво? Щяха ли колониите да се възползват от ситуацията и да нахлуят незабавно в републиката, като разбиеха фронтовата линия, която толкова дълго време разделяше двете воюващи страни?
Ново правителство. Нов ред. Потръпнах от натрупаната енергия.
Естествено всичко това не фигурираше в сигнала на Джун. Опитах се да изпъна пръсти — ръцете ми бяха лепкави от студена пот. Да ме вземеха дяволите, ако наистина знаех какво щеше да се случи днес.
Статичната радиовръзка избръмча в слушалката ми и аз успях да различа няколко накъсани думи на Паскао.
— … улиците Ориндж и Ехо… ясно… — Гласът му прозвуча по-силно: — Дей?
— Тук съм.
— Петнадесет минути — съобщи той. — Бърз преглед. Джордан ще детонира първия взрив. Когато конвоят на Електора стигне до нейната улица, тя ще метне граната. Джун ще отдели колата на Електора от останалите. Аз хвърлям моята граната, след което те ще завият по твоята улица. А ти ще хвърлиш твоята, когато видиш конвоя. Преграждаш пътя на джипа и след това слизаш долу на земята. Ясно?
— Да. Ясно — отвърнах. — Дявол да те вземе, просто побързай и заеми позиция.
Чакането ми причини болки в корема и си спомних за онази вечер, когато чаках патрула, който проверяваше за заразата, да се покаже на вратата на майка ми. Дори и онази нощ ми се струваше по-хубава от днешния ден. Тогава всички в семейството ми все още бяха живи и двамата с Тес бяхме в добри отношения. Няколко пъти се упражних да поемам дълбоко въздух и бавно да го изпускам. След по-малко от петнадесет минути щях да видя конвоя на Електора — и Джун, — да се спускат по улицата. Пръстите ми опипаха ръбчетата на гранатите, закачени на колана.
Измина една минута, а после и още една.
Три минути. Четири. Пет. Всяка една течеше по-бавно от предишната. Дишането ми се учести. Какво щеше да направи Джун? Дали беше права? Ами ако грешеше? Мислех, че съм готов да убия Електора — внушавах си това през последните няколко дни, дори се бълнувах от мисълта. Готов ли бях да спася живота му, на този човек, за когото не можех да си помисля, без да се почувствах разгневен? Готов ли бях да оцапам ръцете си с кръвта му? Какво знаеше Джун? Какво бе научила, за да си струва той да бъде спасен?