Осем минути.
Тогава внезапно Паскао отново се включи.
— Остани на позиция. Има забавяне.
Станах напрегнат.
— Защо?
Последва дълга пауза.
— Има някакъв проблем с Джун — произнесе с едва доловим шепот. — Припаднала е, докато са излизали от съдебната зала. Но недей да губиш контрол — Рейзър казва, че тя е добре. Пренастройваме часовниците с двеминутно закъснение. Разбрано?
Леко се изправих от присвитата си позиция. Тя е направила своя ход. Мигновено го осъзнах. Нещо дълбоко в съзнанието ми изтръпна, шесто чувство, което ме предупреждаваше, че каквото и да бях решил да сторя с Електора, то щеше да се промени след следващия ход на Джун.
— Защо е припаднала? — попитах аз.
— Не знам. Съгледвачите казват, че й прилошало или нещо такова.
— Значи сега тя отново се движи по разписание?
— Изглежда, че нещата все пак ще се случат.
Все пак ще се случат? Да не би планът на Джун да се беше объркал? Станах, направих няколко крачки и отново приклекнах.
Нещо в този сценарий не беше наред. Ако продължавахме по план, дали щях да я видя да пристига в същия джип, който очаквахме — и дали това бе станало пряко волята й? Щяха ли патриотите да разберат, че тя се е опитала да осуети плана? Без значение колко силно се опитвах да го игнорирам, лошото предчувствие отказваше да изчезне. Нещо наистина не беше наред.
Изминаха две мъчителни минути. В безпокойството си успях да откъртя голямо парче от боята на дръжката на ножа ми. Палецът ми беше покрит от черни люспи.
Първата граната се взриви няколко улици по-надолу. Земята потрепери, сградата се разклати и облак прах се посипа от тавана. Сигурно джипът на Електора се беше появил.
Напуснах позицията си върху перваза на прозореца и тръгнах нагоре по стълбището към покрива. Вървях приведен и внимавах да остана незабелязан. Оттук имах по-добра гледка към мястото, където се издигаше пушек от първата експлозия и чувах разтревожените викове на войниците близо до събитието. Те бяха на три пресечки разстояние. Прилепих се до счупените керемиди на покрива, когато няколко пазача се спуснаха надолу по улицата. Те крещяха нещо неразбираемо — бях готов да се обзаложа, че викаха подкрепления на мястото на експлозията. Твърде късно. Докато стигнеха дотам, джипът на Електора щеше да е завил зад ъгъла, зад който ние искахме.
Извадих една от гранатите си и внимателно я стиснах в ръка, като си припомних как действаше и че ако я хвърлех навреме, щях да съм пренебрегнал предупреждението на Джун. Това е нападателна граната — беше ми обяснил Паскао. — Взривява се в мига на досег с целта. Отпусни скобата. Издърпай шпилката. Хвърляй и се прикрий. Някъде в далечината още една експлозия разтресе улиците и заедно с нея във въздуха се надигна облак. Този взрив беше поверен на Бакстър — сега той се намираше някъде там, на нивото на улицата, и се криеше в някоя алея.
Две пресечки разстояние. Електорът приближаваше.
Избухна трета експлозия. Тази бе много по-близо — джипът сигурно бе само на една пряка разстояние. Мъчех се да запазя равновесие, докато земята се тресеше от взрива. Идваше моят ред. Джун — помислих си аз. — Къде си? Ако тя предприемеше неочакван ход, какво трябваше да сторя аз? В слушалката ми гласът на Паскао прозвуча настоятелно.
— Приготви се — нареди ми той.
И тогава видях нещо, което ме накара да забравя всичко, което бях обещал да направя за патриотите. Вратата на втория джип рязко се отвори и от нея се изтърколи момиче с дълга черна коса на конска опашка. Тя се преобърна няколко пъти, след което се изправи на крака. Вдигна поглед към покривите и неистово размаха ръце във въздуха.
Това беше Джун. Тя беше тук. И нямаше никакво съмнение, че не искаше да разделя Електора от охраната му.
Гласът на Паскао отново се обади.
— Следвай плана — изсъска той. — Игнорирай Джун — следвай плана, чуваш ли ме?
Не зная какво ми се случваше — по гърба ме побиха тръпки, сякаш бях разтресен от електрически ток. Не, Джун, Вече не можеш да ме спреш — зовеше част от мен. Аз исках Електора да умре. Исках да си върна обратно Идън.
Но там беше Джун, махаше с ръце, застанала по средата на улицата, и рискуваше живота си, за да привлече вниманието ми. Каквато и да бе причината, тя сигурно беше основателна. Трябваше да е такава. Какво можех да направя? Довери й се — подсказа ми нещо дълбоко в мен. Затворих очи и наведох глава.