Но тогава се сетих за Джун. Ако тя знаеше причина да защитим Електора от патриотите и вярваше, че това е достатъчно, за да рискува живота си, както и моя, то щях да й се доверя. Ако откажех, щях да прекъсна връзката си с нея завиди. Щях ли да го преживея? Тази мисъл ме смрази до мозъка на костите. Посочих експлозията надолу по улицата и направих нещо, което никога не бях мислил, че ще направя през живота си. Изкрещях с всичка сила към войниците.
— Подсигурете джиповете! Барикадирайте улицата! Защитете Електора! — След това, когато други войници стигнаха до Електора, аз обезумяло им извиках: — Изкарайте Електора от колата му! Махнете го оттук — те ще взривят джипа!
Джун издърпа и двама ни на земята, когато още един куршум уцели земята близо до нас.
— Хайде — извиках аз.
Тя тръгна след мен. Зад нас дузина войници от републиката бяха пристигнали на местопроизшествието. Зърнахме за миг как извадиха Електора от джипа, след което бързо го скриха зад щит от войници. Полетяха куршуми. Дали не видях куршум да се забива в гърдите на Електора? Не — той беше уцелен в горната част на рамото. След това изчезна, погълнат от море от войници.
Беше спасен. Щеше да оцелее. Едвам си поемах дъх при тази мисъл — не знаех дали трябва да съм щастлив или разгневен. След цялата усилена подготовка атентатът срещу Електора се беше провалил заради мен и Джун.
Какво сторих?
— Това е Дей! — извика някой. — Той е жив! — Но аз не посмях да се обърна отново. Стиснах още по-здраво ръката на Джун, след което се шмугнахме сред отломките и пушека.
Сблъскахме се с първия патриот. Бакстър. Когато ни видя, той се спря за секунда, след което хвана ръката на Джун.
— Ти! — изсъска той.
Тя обаче беше твърде бърза за него. Преди да мога да измъкна пистолета, закачен на кръста ми, Джун успя да се измъкне от хватката му. Той отново се опита да ни сграбчи, но някой друг го повали с лице на земята, преди да реагираме. Срещнах изгарящия поглед на Киеде.
Тя яростно размаха ръце към нас.
— Прикрийте се! — изкрещя тя. — Преди останалите да ви забележат!
По лицето й беше изписано дълбоко смущение — дали беше шокирана, че планът се е провалил? Знаеше ли, че ние имаме нещо общо с това? Без съмнение беше наясно. Защо и тя се обръща срещу патриотите? След това Киеде избяга. Погледът ми я проследи за миг. Със сигурност от Андън вече нямаше и следа, а бойниците на републиката бяха започнали да отвръщат на огъня от покривите.
От Андън вече няма и следа — отново си помислих аз. Дали опитът за атентат официално се беше провалил?
Продължихме да тичаме, докато не се озовахме от другата страна на експлозията. Внезапно имаше патриоти навсякъде — някои се бяха втурнали към войниците и търсеха начин да застрелят Електора, а други бягаха към тунела. Гонеха нас.
Нова експлозия разтърси улицата — някой напразно се беше опитал да спре Електора с още една граната. Може би най-сетне бяха успели да взривят джипа му. Къде беше Рейзър? Дали сега беше тръгнал да ни отмъщава? Представих си спокойното му бащинско лице, пламтящо от гняв.
Най-накрая стигнахме тясната уличка, която водеше към тунела, малко по-рано от патриотите, които бяха по петите ни.
Тес беше тук, свита в сенките до стената. Исках да изкрещя. Защо не беше скочила долу в тунела и не се беше запътила към скривалището?
— Влизай веднага — наредих аз. — Не трябваше да ме чакаш.
Но тя не помръдна. Вместо това стоеше пред нас със стиснати юмруци, а очите й се стрелкаха ту към мен, ту към Джун. Втурнах се към нея, сграбчих ръката й и я дръпнах заедно с нас към една от малките метални решетки, които очертаваха мястото, където стените на алеята се срещаха със земята. Чух първите признаци на приближаващите патриоти. Моля те — безмълвно се молех аз. — Моля те, нека да сме първите, които ще стигнат до скривалището.
— Идват — обади се Джун, фиксирала поглед върху едно място надолу по уличката.
— Нека да се опитат да ни хванат — прокарах обезумяло ръце по металната решетка и я издърпах.
Патриотите бяха съвсем близо. Твърде близо. Изправих се.
— Отдръпнете се — наредих аз на Тес и Джун. Извадих втора граната от колана си, издърпах шпилката й и я метнах към входа на алеята. Хвърлихме се на земята и прикрихме с ръце главите си.
Буум! Оглушителен взрив. Трябваше да забави малко патриотите, но сред отломките вече виждах приближаващи се към нас силуети.