Джун се спусна към отворения тунел заедно с мен. Оставих я да скочи първа, след което се обърнах към Тес и протегнах ръка.
— Хайде, Тес — рекох аз. — Нямаме много време. Тес погледна разперената ми ръка и отстъпи назад. В този миг светът около нас сякаш спря. Тя нямаше да дойде с нас. По малкото й слабичко лице бяха изписани гняв, шок и тъга. Опитах отново. — Хайде! — извиках аз. — Моля те, Тес — не мога да те оставя тук.
Погледът на Тес беше унищожителен.
— Съжалявам, Дей — задъхано произнесе тя. — Но аз мога да се грижа за себе си. Затова не се опитвай да вървиш подире ми.
След това тя откъсна очи от мен и се затича обратно към патриотите. Тя се присъединява пак към тях? Смълчан и слисан, с протегната ръка, гледах как Тес си тръгваше. Патриотите вече бяха толкова близко.
Думите на Бакстър. Той през цялото време бе предупреждавал Тес, че ще ги предам. И аз го направих. Сторих точно това, което Бакстър беше казал, че ще направя, и сега Тес трябваше да понесе случилото си. Разочаровах я толкова много. Джун беше тази, която ме спаси.
— Дей, скачай! — извика тя към мен и ме накара да се опомня. Заставих се да обърна гръб на Тес и да скоча в дупката. Обувките ми цопнаха в плитка, леденостудена вода, веднага след като чух как първият патриот стигна до нас. Джун ме сграбчи за ръката.
— Тръгвай! — изсъска тя.
Затичахме се надолу по тъмния тунел. Зад нас чух как някой друг скочи и ни последва. После още един. Всички те настъпваха към нас.
— Имаш ли още гранати? — извика Джун, докато тичахме.
Опипах колана си.
— Една. — Извадих последната граната и махнах шпилката. Ако използвахме това, нямаше връщане назад. Можехме да останем затиснати тук, долу, завинаги, но нямахме избор и Джун го знаеше.
Извиках предупредително назад и хвърлих гранатата. Патриотът, който бе най-близо до нас, видя какво направих и бързо се спря. След това започна да крещи на другите да се отдръпнат. Ние продължихме да бягаме.
От взрива краката ни се отлепиха от земята и ние полетяхме във въздуха. Стоварих се мощно върху пода и няколко секунди се търкалях през леденостудената вода и киша, преди да успея да се спра. Главата ми кънтеше — силно притиснах длани до слепоочията си, в опит да спра шума. За съжаление нямах късмет. Главоболието сякаш разцепваше главата ми надве, удави всичките ми мисли и аз затворих и стиснах очи от заслепяващата болка. Едно, две, три…
Изминаха няколко дълги секунди. Главата ми пулсираше от ударите на хиляди чукове. Изпитвах затруднения да дишам.
Тогава най-сетне болката прояви милост и започна да заглъхва. Отворих очи в тъмнината — земята отново се беше укротила и макар че все още чувах гласове зад нас, то те бяха приглушени, сякаш идваха от другата страна на дебела врата. Внимателно се изправих и седнах. Джун се беше облегнала от едната страна на тунела и разтриваше ръка. И двама бяхме застанали с лице към мястото, откъдето бяхме дошли.
Само преди секунда там имаше кух тунел, но сега купчина бетон и чакъл напълно беше запечатала входа.
Успяхме. Но всичко, което усещах, беше празнота.
Джун
Когато бях на пет години, Метиъс ме заведе да видя гробовете на родителите ни. Това беше първият път, когато брат ми посещаваше мястото, откакто фактически се беше провело погребението. Не мисля, че можеше да понесе да му се напомня какво се беше случило. Повечето граждани на Лос Анджелис — дори и доста голям брой от висшата класа — имаха определено място от един квадратен метър в своите местни гробища небостъргачи и единична непрозрачна кутия, в която да бъде поставена прахта на някой любим човек. Но Метиъс плати на длъжностните лица в гробището и получи място от четири квадратни метра за мама и татко, заедно с гравирани надгробни кристални камъни.
Ние седяхме там, пред надгробните плочи с нашите бели дрехи и бели цветя. Прекарах цялото време, вперила поглед в Метиъс. Все още си спомнях стиснатите зъби, елегантно сресаната коса и бузите му — лъскави и навлажнени. Най-добре от всичко си спомнях очите му, потънали в мъка, твърде зрели за едно седемнадесетгодишно момче. Дей изглеждаше по този начин, когато научи за смъртта на брат си, Джон. И сега, когато си проправяхме път през подземния тунел, който ни водеше извън Пиера, имаше същия поглед.
Прекарахме петдесет и две минути (или петдесет и една — не бях сигурна, усещах главата си гореща и замаяна), тичайки през тъмния и мокър тунел. Известно време чувахме гневни викове, които идваха откъм другата страна на планината от натрошен бетон, която ни разделяше от патриотите и войниците на републиката. Но накрая, когато навлизахме все по-навътре и навътре в тунела, тези звукове заглъхнаха. Патриотите вероятно трябваше да избягат от приближаващата войска. Може би войниците се опитваха да изкопаят отломките в тунела. Нямахме представа, затова продължихме напред.