Сега беше тихо. Единствените звуци идваха от неравномерното ни дишане, от обувките, които шляпаха в плитките, кишави локви, както и звука кап, кап, кап от леденостудената вода, стичаща се по вратовете ни. Дей стискаше силно ръката ми, докато тичахме. Пръстите му бяха студени и като каучук от мокрото, но все пак ги държах здраво. Тук, долу, беше толкова тъмно, че едва различавах фигурата на Дей пред мен.
Дали Андън е оцелял след нападението? — питах се аз. — Или патриотите са успели да го убият? Тази мисъл накара кръвта да нахлуе в ушите ми. Последния път, когато играх ролята на двоен агент, това костваше живота на някого. Андън ми се беше доверил и заради това днес той можеше да умре — а може би беше умрял. Цената, която хората плащаха за това, че се изпречваха на пътя ми.
Тази мисъл отключи още една. Защо Тес не дойде с нас? — исках да попитам аз, но колкото и да беше странно Дей не бе казал и дума за нея, откакто влязохме в тунела. Бяха водили някакъв спор, в това поне бях сигурна. Надявам се тя да е добре. Дали бе избрала да остане с патриотите?
Най-сетне Дей спря пред една стена. Замалко не паднах върху него и внезапна вълна на спокойствие ме заля. Трябваше да мога да тичам по-дълго, но бях изтощена. Дали това бе задънен край? Да не би част от тунела да се беше срутила от само себе си и сега да бяхме затиснати в капан и от двете страни?
Но Дей сложи ръце върху повърхността в мрака.
— Можем да отдъхнем тук — прошепна той. Това бяха първите думи, които бе промълвил, откакто се бяхме озовали тук, долу. — Пребивавах известно време в един от тези в Ламар.
Рейзър беше споменал веднъж за тунелите за бягство на патриотите. Дей прокара ръка по ръба на вратата, където металът се сливаше със стената. Най-накрая той откри това, което търсеше — малка плъзгаща се дръжка, която се подаваше от тънка тридесетсантиметрова пролука. Той я издърпа от единия до другия край. Вратата се отвори с цъкане.
Първоначално пристъпихме в черна дупка. Макар че не виждах нищо, се ослушах внимателно за това как стъпките ни отекваха из стаята и предположих, че имаше нисък таван, вероятно само няколко метра по-висок от самия тунел, два или може би три метра висок, и когато прокарах ръка по едната стена, осъзнах, че беше права, а не извита. Правоъгълно помещение.
— Ето го — измърмори Дей. Чух го как натиска и освобождава нещо, след което изкуствена светлина заля мястото. — Да се надяваме, че е празно.
Помещението не беше просторно, но щеше да е достатъчно голямо да побере двадесет или тридесет души съвсем спокойно, дори и стотина, ако се наблъскаха вътре. На задната стена имаше две врати, които водеха към тъмни коридори. По всички стени имаше монитори, сбити и струпани по ъглите, с по-недодялан дизайн от онези, използвани в повечето резиденции на републиката. Зачудих се дали те бяха монтирани от патриотите, или бяха стара технология, останала от времето, когато тези тунели са били първоначално построени.
Докато Дей обикаляше из първия коридор в задната част на главното помещение с изваден пистолет, аз проверих втория. Тук имаше две по-малки стаи с пет комплекта легла едно под друго във всяка една, а в края на коридора тясна врата водеше обратно към тъмнината на безкраен тунел. Бях готова да се обзаложа, че коридорът, в който беше Дей, също разполагаше с вход към тунел. Докато обикалях от легло на легло, прокарах ръка по стената, където хора бяха издраскали имената и инициалите си. Това е пътят към спасението. Дж. Д Едуард — казваше един надпис. Единственият изход е смъртта. Мария Маркез — гласеше друг.
— Чисто ли е всичко? — обади се зад мен Дей.
Кимнах му.
— Чисто е. Мисля, че засега сме в безопасност.
Той въздъхна, раменете му се прегърбиха, след което прокара изморено ръка през сплетената си коса. Бяха минали само няколко дни, откакто го видях за последно, но ми се струваше много по-дълго. Отидох до него. Очите му блуждаеха по лицето ми, сякаш ме виждаха за първи път. Той сигурно имаше милиони въпроси към мен, но просто вдигна ръка, отметна няколко кичура и ги остави на мястото им. Не бях сигурна дали усещането за замаяност се дължеше на болестта или на емоцията. Почти бях забравила как докосването му ме караше да се чувствам. Исках да се хвърля в непорочността, която беше Дей, да се потопя в неговата естествена прямота, в сърцето му, което стоеше разтворено и туптящо, без да прикривам емоциите си.