— Ти дори не знаеш какво представляват колониите.
— Зная, че трябва да са по-поносими от този ад — отсече Дей.
Виждах, че той е ядосан не само на мен, но започваше да говори толкова наивно, че ме подразни.
— Знаеш ли защо се съгласих да помогна на патриотите? — Сложих ръка върху предмишницата му и усетих смътните очертания на белег под плата. Дей се стегна от допира ми. — Защото исках да ти помогна. Ти смяташ, че за всичко съм виновна аз, нали? Че съм виновна за това, че правят експерименти с брат ти. Че съм виновна, че ти трябваше да напуснеш патриотите. Че съм виновна, че Тес отказа да дойде.
— Не… — Дей замълча, докато извиваше объркано ръце. — Не си виновна за всичко. А Тес… За Тес определено съм виновен аз.
По лицето му бе изписана истинска болка — в този миг не можех да кажа за кого беше тя. Толкова много неща се бяха случили. Усетих пристъп на възмущение, който накара кръвта ми да нахлуе в ушите, макар и да се срамувах от това. Не беше честно от моя страна да ревнувам. В крайна сметка Дей познаваше Тес от години, от много по-дълго, отколкото мен, така че защо да не се чувстваше привързан към нея? Освен това Тес беше мила, саможертвена и грижовна. А аз не бях такава. Естествено, че знаех защо Тес го беше изоставила. Беше го напуснала заради мен.
Огледах лицето му.
— Какво се случи между теб и Тес?
Дей гледаше втренчено към стената срещу нас, изгубен в мисли, и аз трябваше да чукна крака му с моя, за да го извадя от унеса му.
— Тес ме целуна — измърмори той. — И се чувства предадена от мен… заради теб.
Бузите ми се изчервиха. Затворих очи и се насилих да изтласкам от мислите си образа на това как двамата се целуваха. Това е толкова глупаво. Нали? Тес познаваше Дей от години — тя имаше пълното право да го целуне. А нали и Електорът ме беше целунал? Нали ми харесваше? Внезапно почувствах Андън на милиони километри разстояние, сякаш той въобще не бе от значение. Единственото нещо, което виждах, бяха Дей и Тес заедно. Бе като удар в корема. Намираме се в разгара на война. Не въди жалка.
— Защо ми казваш това?
— Нима предпочиташ да го бях скрил? — Той изглеждаше засрамен и присви устни.
Не зная защо, но изглежда Дей никога нямаше проблеми с това да ме накара да се чувствам като глупачка. Опитах да се престоря, че не ми пука.
— Тес ще ти прости. — Исках думите ми да бъдат успокояващи и добре обмислени, но вместо това те прозвучаха фалшиво. Преминах през детектора на лъжата без никаква засечка, докато бях арестувана — защо ми беше толкова трудно да се справя с това?
След известно време той попита с по-спокоен глас:
— Какво мислиш за него? Честно?
— Мисля, че е искрен — отвърнах аз, впечатлена от това колко спокойно прозвуча гласът ми. Радвах се да насоча разговора ни в различна посока. — Амбициозен и състрадателен, макар това да го прави малко непрактичен. Определено не е бруталният диктатор, в който патриотите казват, че ще се превърне. Той е млад и има нужда хората на републиката да са на негова страна. И ще му е необходима помощ, ако възнамерява да промени нещата.
— Джун, ние едва успяхме да се измъкнем от патриотите. Да не би да искаш да кажеш, че трябва да помогнем на Андън с нещо повече от това, което сме направили за него — че трябва да продължим да рискуваме живота си за този проклет богаташ, когото ти почти не познаваш?
Злобата в погледа му, когато изрече думата богаташ, ме стресна и ме накара да изпитам чувството, че обижда и мен.
— Какво общо има с това от каква класа произхожда? — Сега и аз бях изнервена. — Нима наистина казваш, че ще се радваш да го видиш мъртъв?
— Да. Ще се радвам да видя Андън мъртъв — произнесе през стиснати зъби Дей. — И ще се радвам също да видя мъртъв всеки един човек от държавата му, ако това означава, че мога да си върна семейството.
— Ти не си такъв. Смъртта на Андън няма да оправи нещата — настоях аз. — Как да го накарам да разбере? — Не можеш да слагаш всички под общ знаменател, Дей. Не всеки, който работи за републиката, е зъл. Ами аз? Или брат ми и родителите ми? В държавата има добри хора и те са тези, които могат да поведат републиката към дълготрайни промени.
— Как можеш да защитаваш държавата след всичко, което тя ти причини? Как е възможно да не искаш да видиш рухването на републиката?