— Е, не искам — ядосано отговорих аз. — Искам да видя как се променя към по-добро. В началото републиката е имала своите причини, за да контролира хората…
— Така ли! Я почакай. — Дей вдигна ръце. Сега очите му блестяха от гняв, който никога не бях виждала. — Повтори ми това отново. Предизвиквам те. В началото републиката е имала своите причини? Действията на републиката са основателни?
— Ти не знаеш цялата история за това как републиката е била създадена. Андън ми разказа как в страната всичко е започнало с анархия и хората са били тези, които…
— Значи сега вярваш на всичко, което той казва? Нима се опитваш да ме убедиш, че хората са виновни за това републиката да е такава, каквато е? — Гласът на Дей се повиши. — Че ние сами сме си навлекли всички тези дяволски неприятности? Това е оправданието му защо неговото правителство измъчва бедните?
— Не, не се опитвам да оправдая… — По някакъв начин историята звучеше доста по-нереална, отколкото когато Андън я разказваше.
— И сега смяташ, че Андън може да ни оправи с идиотските си идеи? Това богаташче ли ще спаси всички нас?
— Престани да го наричаш така! Ще го сторят идеите му, а не парите му. Парите не значат нищо, когато…
Дей вдигна пръста си право към мен.
— Никога повече не говори такива неща пред мен. Парите са всичко.
Бузите ми се изчервиха.
— Не, не са.
— Защото никога не си била лишена от тях.
Трепнах. Отчаяно желаех да отвърна, да обясня, че не това имах предвид. Парите не са определящи за мен, нито за Андън или за когото и да е било от нас. Защо не можех да го кажа? Защо Дей бе единственият човек, с когото имах проблеми, когато трябваше да привеждам смислени аргументи?
— Дей, моля те… — започнах аз.
Той скочи от тезгяха.
— Знаеш ли, може би Тес наистина беше права за теб.
— Моля? — сопнах му се аз. — За какво е била права Тес?
— Може и да си се променила малко през последните седмици, но дълбоко в себе си ти все още си войник от републиката. До мозъка на костите си. Ти все още си предана на тези убийци. Забрави ли как майка ми и брат ми загинаха? Забрави ли кой уби семейството ти?
Пламнах от гняв. Нарочно ли отказваш да видиш нещата от моята гледна точка? Скочих от тезгяха и застанах срещу него.
— Нищо не съм забравила. Аз съм тук заради теб, отказах се от всичко заради теб. Как смееш да забъркваш семейството ми в тази история?
— Ти забърка моето семейство в това! — извика той. — Във всичко това! Ти и твоята любима република! — Дей разпери ръце. — Как смееш да ги защитаваш, как смееш да си доказваш сама на себе си защо те са това, което са? Толкова е лесно за теб да кажеш така, нали, когато си живяла през целия си живот в един от техните небостъргачи палати? Обзалагам се, че нямаше да бързаш да намериш логика във всичко това, ако беше прекарала живота си, ровейки в боклука, за да намериш храна в бедняшките сектори. Нали така?
Бях толкова бясна и наранена, че се затруднявах да си поемам въздух.
— Това не е честно, Дей. Не съм избрала да съм родена там. Никога не съм искала да нараня семейството ти…
— Е, направи го. — Усетих как се разтрепервам и рухвам под свирепия му поглед. — Ти доведе войниците право пред вратата на семейството ми. Ти си причината те да са мъртви. — Дей ми обърна гръб и гневно напусна стаята.
Аз останах сама там сред внезапната тишина за пръв път, без да зная какво да правя. Буцата в гърлото ми заплашваше да ме задуши. Очите ми се напълниха със сълзи.
Дей смяташе, че съм сляпо предана на Електора, вместо да следвам логиката. Че не беше възможно да съм на негова страна и да остана предана на държавата. Но дали още бях предана? Нима не бях отговорила на този въпрос правилно в залата, където се провеждаше изследване с детектора на лъжата? Ревнувах ли от Тес? Ревнувах ли, защото тя беше по-добър човек от мен?
А след това ме прониза една мисъл, толкова болезнена, че едва можех да я понеса, независимо от това колко ме бяха разгневили думите му: Той беше прав. Не можех да го отрека. Аз бях причината Дей да загуби всичко, което значеше нещо за него.
Дей
Не биваше да й крещя. Съзнавах, че беше ужасно.
Но вместо да се извиня, аз отново обиколих убежището и проверих стаите. Ръцете ми още трепереха — умът ми продължаваше да се бори да потисне прилива на адреналин. Бях ги произнесъл — думите, които от седмици ме тормозеха. Те вече бяха изречени и нямаше връщане назад. Е, и какво от това? Радвах се, че тя знаеше. Тя трябваше да знае. И твърдеше, че парите не означават нищо — този израз се изля от устата й така естествено като вода. Спомените изпълват главата ми с всички онези мигове, когато ни трябваше малко повече — за всичко, което щеше да бъде по-добро, стига да имаше нещо повече.