Един следобед в една изключително лоша седмица, когато се прибрах вкъщи по-рано от основното училище, заварих четиригодишния Идън да тършува из хладилника. Той подскочи, когато ме видя да пристъпвам в къщата. В ръцете си държеше празна консерва с говежда яхния. На сутринта тя беше наполовина пълна, ценни остатъци от предната нощ, които мама внимателно беше увила във фолио и запазила за вечерята на следващата нощ. Когато Идън видя, че гледах втренчено празната консерва в ръката му, той я изпусна на кухненския под и се разплака.
— Моля те, не казвай на мама — умоляваше ме той.
Изтичах до него и го прегърнах. Той стисна ризата ми с бебешките си ръце и зарови лице в гърдите ми.
— Няма да й кажа — прошепнах му аз. — Обещавам.
Все още си спомням колко слабички бяха ръцете му. По-късно същата вечер, когато мама и Джон най-сетне се прибраха вкъщи, аз си признах пред нея, че съм се изкушил и съм изял останалата от снощи храна. Тя ме зашлеви с всичка сила и ми каза, че съм достатъчно голям, за да знам, че не е трябвало да го правя. Джон ми дръпна конско. Но какво от това?
В яда си затръшнах вратата в коридора. Дали Джун някога се е притеснявала, че е откраднала половин консерва с говежда яхния? Ако беше бедна, щеше ли толкова бързо да прости на републиката?
Усетих пистолета, който патриотите ми дадоха, да натежава на колана ми. Убийството на Електора щеше да предостави на патриотите възможност да разрушат републиката. Ние щяхме да бъдем искрата, която да запали бурето с барут, но заради нас, заради Джун планът се провали. И за какво? За да видим как този Електор се превръща в копие на баща си? Искаше ми се да се изсмея на мисълта, че щял да освободи Идън. Каква републиканска лъжа. А сега не бях по-близо до това да го спася, изгубих Тес и отново бях в изходна позиция. Отново бях беглец.
Това е историята на моя живот, нали?
Когато се върнах в кухнята половин час по-късно, Джун вече не беше там. Вероятно беше отишла в някои от коридорите и запаметяваше всяка проклета пукнатина по стената.
Отворих шкафовете на кухнята, изпразних един от платнените чували и започнах да подреждам купчини от всеки вид храна в него. Ориз. Царевица. Картофени и гъбени супи. Три кутии с бисквити. Просто чудесно — всичко отиваше по дяволите, но поне можех да си напълня стомаха. Грабнах няколко бутилки вода за двамата и завързах чувала. Засега това беше достатъчно. Скоро отново трябваше да потеглим на път и кой знае колко дълъг беше остатъкът от този тунел или кога щяхме да попаднем на друго убежище. Трябваше да се придвижим напред към колониите. Може би те щяха да пожелаят да ни помогнат, когато стигнем от другата страна. И все пак можеше да ни се наложи да останем незабелязани. Ние провалихме атентата, който колониите бяха организирали. Въздъхнах дълбоко и ми се прииска да имах повече време да си поговоря с Киеде, да я придумам да сподели всичките си истории за отсрещната страна на бойния фронт.
Как така плановете ни се объркаха толкова много?
Някой леко почука на отворената кухненска врата. Обърнах се и видях Джун, застанала със скръстени ръце. Беше разкопчала републиканската си куртка и ризата, и жилетката отдолу бяха намачкани. Бузите й пламтяха повече от обикновено, а очите й бяха зачервени, сякаш бе плакала.
— Електрическите вериги тук не се захранват от републиката — заяви тя. Ако беше ронила сълзи, то беше дяволски сигурно, че не се усещаха в гласа й. — Кабелите се спускат надолу през другия край на тунела, в частта, в която все още не сме били.
Отново започнах да нареждам консерви.
— И? — измърморих аз.
— Това означава, че те трябва да получават електричество от колониите, нали?
— Предполагам, че е така. Звучи логично, нали? — изпънах гръб и вдигнах двата чувала, които предварително бях завързал здраво. — Е, поне значи, че тунелът ще ни отведе някъде на повърхността, да се надяваме, че ще е в колониите. Когато сме готови да тръгнем, можем просто да следваме кабелите. Вероятно първо трябва да си починем.
Тъкмо щях да изляза от кухнята, минавайки покрай Джун, когато тя прочисти гърло и проговори.