Повдигнах вежди, когато чух това.
— Недей да ми казваш нищо повече. — Погледът ми се смъкна по-надолу.
Джун се изсмя, след това леко се изчерви. Останахме смълчани за миг, ръцете й все още бяха притиснали моите, краката й бяха прекрачили корема ми и двамата дишахме тежко. Сега разбрах защо беше предложила импровизирания спаринг — бях изморен, тренировката беше туширала гнева ми. Макар да не го изричаше, аз ясно виждах извинението, изписано по лицето й, тъжната извивка на веждите й и лекото потрепване от неизказани думи по устните й. Тази гледка най-накрая ме накара да омекна, макар и съвсем малко. Наистина продължавах да не съжалявам за думите, които й казах по-рано, но аз също не бях напълно справедлив. Колкото бях изгубил аз, толкова бе изгубила и Джун. Преди тя беше богата, но се бе отказала от богатството си, за да спаси живота ми. Беше изиграла своята роля в смъртта на хората от семейството ми, но… прокарах ръка през косата си, като вече се почувствах гузен. Не можех да я виня за всичко. А и не можех да остана сам в подобен момент, без съюзници, без някой, към когото да мога да се обърна.
Тя се олюля.
Повдигнах се на лакътя си.
— Добре ли си?
Тя поклати глава, намръщи се и се опита да омаловажи състоянието си.
— Добре съм. Мисля, че съм хванала някакъв вирус или нещо подобно. Нищо сериозно.
Огледах я на изкуствената светлина. Сега, когато обърнах повече внимание на цвета на лицето й, видях, че беше по-бледа от обикновено и затова бузите й изглеждаха толкова зачервени. Понадигнах се и я принудих да се отдръпне. След това притиснах ръка към челото й. Веднага я отдръпнах.
— Миличка, ти цялата гориш.
Джун се опита да протестира, но сякаш нашата тренировка я беше направила по-слаба, тя се олюля и се облегна на една ръка.
— Ще се оправя — измънка тя. — Така или иначе трябва да тръгваме.
А аз й бях ядосан, забравяйки всичко, което тя беше преживяла. Дрисльо на годината. Прокарах едната си ръка около гърба й, другата под коленете и я вдигнах. Тя се отпусна на гърдите ми, а топлината от челото й беше плашеща на фона на хладната ми кожа.
— Трябва да си починеш.
Занесох я в една от стаите бункери, свалих обувките й, внимателно я сложих на леглото и я покрих с одеяла. Тя примигна към мен.
— Нямах предвид това, което казах по-рано. — Очите й бяха замаяни, но чувството все още беше там. — За парите. И… Аз не…
— Престани да говориш. — Отметнах няколко оплетени косъма от челото й. Ами ако беше прихванала някаква сериозна болест, докато е била арестувана? Вирус на заразата?… Но тя беше от висшата класа. Трябваше да е ваксинирана. Надявам се.
— Ще отида да ти намеря някакво лекарство, разбра ли? Просто затвори очи.
Джун поклати притеснено глава, но не се опита да спори.
След като преобърнах цялото убежище, най-накрая успях да изровя неотварян флакон с аспирин и се върнах с него до леглото на Джун. Тя изпи няколко хапчета. Като започна да трепери, грабнах още две одеяла от останалите легла в стаята и я покрих с тях, но това не помогна.
— Всичко е наред. Ще се оправя — прошепна тя, точно когато щях да отида да търся още одеяла. — Няма голямо значение колко още ще струпаш: аз просто трябва да пресека треската. — Тя се поколеба, след което се протегна към ръката ми. — Можеш ли да останеш при мен?
Слабостта в гласа й ме притесняваше повече от всичко. Качих се на леглото, легнах до нея върху купа от одеяла и я придърпах към себе си. Джун леко се усмихна, след което затвори очи. Усещането от извивките на тялото й, които се опираха до мен, предизвикаха прилив на топлина по цялото ми тяло. Не ми е идвало наум да опиша красотата й като нежна, защото нежна просто не беше дума, която отиваше на Джун… но тук, сега, когато беше болна, аз осъзнах колко крехка може да бъде тя. Розови бузи. Малки, меки устни под големи, затворени очи, украсени с извити тъмни мигли. Не ми харесваше да я виждам толкова крехка. Разгорещеният ни спор отново се върна в ума ми, но засега трябваше да го забравя. Кавгите само щяха да ни забавят. Трябваше да разрешим проблемите помежду ни по-късно.
Постепенно и двамата задрямахме. Нещо рязко ме извади от съня ми. Пиукащ звук. Известно време останах заслушан в него, все още замаян, и се опитвах да определя откъде идваше, след което се измъкнах от леглото, без да будя Джун. Преди да изляза, се наведох, за да пипна отново челото й. Нямаше подобрение. Пот беше избила по челото й, което означаваше, че треската й се беше пресякла поне веднъж, но тя продължаваше да бъде топла.