Когато проследих пиукащия звук до кухнята, видях миниатюрен светлинен сигнал, който мигаше над вратата, през която бяхме влезли в убежището. Под него проблясваше дума в ярко заплашително червено.
РАЗСТОЯНИЕ — 120 м.
Обля ме студен страх. Някой сигурно вървеше по тунела към убежището — може би патриоти или войници на републиката. Не можех да реша кое бе по-лошото. Завъртях се на пети и бързо отидох до мястото, където бях сложил платнените чували с храна и вода, след което извадих няколко консерви от тях. Когато чувалът стана достатъчно лек, прекарах ръце и през двете му връзки, сякаш беше раница, и се втурнах към леглото на Джун. Тя се размърда и тихо изпъшка.
— Хей — прошепнах аз и се опитах гласът ми да звучи спокойно и уверено. Наведох се и помилвах косата й. — Време е да тръгваме. Хайде. — Отметнах одеялата настрана, като й оставих едно, с което да се увие, обух й обувките и я вдигнах на ръце. За миг тя се възпротиви, сякаш си помисли, че пада, но аз просто я притиснах по-здраво.
— Спокойно — промълвих и опрях устни до косата й. — Държа те.
Тя се отпусна в прегръдката ми в полусъзнание.
Напуснахме убежището и отново тръгнахме сред тъмнината на тунела, обувките ми цопаха в локвите и калта. Дишането на Джун беше късо и учестено, тя гореше от треската. Зад нас алармата утихна, докато не направихме няколко завоя и тя не заглъхна до тихо бръмчене. Отчасти очаквах да чуя стъпки, които ни следват, но скоро бръмченето на алармата също изчезна и ние продължихме сред тишина. На мен ми се струваше, че са изминали часове, макар че Джун промълви:
— Изминаха четиридесет и две минути и тридесет и три секунди.
Упорито продължавахме напред. Тази отсечка от тунела беше много по-дълга от първата и слабо осветена, като на интервали имаше по някоя мъждукаща лампа. В един момент аз най-сетне спрях и се свлякох в една суха секция, за да пийна вода и консервирана супа (поне смятах, че е супа — не виждах добре в тази тъмнина, затова просто отворих капака на първата тенекиена кутия, която сграбчих). Джун отново трепереше, което не беше изненадващо. Тук, долу, беше студено, толкова студено, че можех да видя бледите облаци от диханието ми. Увих по-плътно одеялото около Джун, проверих още веднъж челото й и се опитах да й дам малко супа. Тя отказа.
— Не съм гладна — промълви Джун. Когато премести главата си върху гърдите ми, усетих парещото й чело през ризата си.
Стиснах ръката й. Моите ръце бяха толкова вкочанени, че дори това ми се стори трудно.
— Добре. Но ще пийнеш малко вода, става ли?
— Добре. — Джун се сви още по-близо до мен и опря глава в скута ми. Щеше ми се да измисля нещо, с което да я стопля. — Още ли ни преследват?
Присвих очи към тъмните дълбини, от които бяхме дошли.
— Не — излъгах аз. — Отдавна ги изгубихме. Просто се отпусни и не се притеснявай, но се опитай да останеш будна.
Джун кимна. Тя си играеше с нещо на ръката си и когато погледнах по-внимателно, осъзнах, че това беше пръстенът от кламери. Тя го търкаше, сякаш щеше да й даде сили.
— Помогни ми. Разкажи ми някоя история. — Очите й вече бяха полузатворени, макар че виждах, че се бори да ги държи отворени. Говореше толкова тихо, че трябваше да се наведа до устните й, за да я чуя.
— Каква история по-точно? — отвърнах, решен да не й позволя да изпадне в безсъзнание.
— Не знам. — Джун леко наклони глава, за да застане с лице към мен. След малко промълви сънено: — Разкажи ми за първата си целувка. Какво беше усещането?
Първоначално въпросът й ме обърка — никое от момичетата, които познавах, не обичаше да му говоря за други момичета пред нея. Но тогава осъзнах, че това е Джун и че тя сигурно използваше ревността, за да не задреме. Не можех да се сдържа да не се усмихна. Това момиче винаги беше толкова дяволски умно.
— Бях на дванадесет — започнах аз. — Момичето беше на шестнадесет.
Очите на Джун се оживиха.
— Трябва да си бил доста сладкодумен.
Свих рамене.
— Може би. Тогава бях по-непохватен — на няколко пъти за малко не загинах. Както и да е, тя работеше на един кей в Езерния заедно с баща си и ме хвана, докато се опитвах да открадна храна от контейнерите им. Успях да я убедя да не ме издава и като част от сделката тя ме заведе в една задна уличка близо до водата.
Джун се опита да се засмее, но вместо това от устата и се разнесе пристъп на кашлица.