— Не виждам подобни случаи всеки ден — казах аз, трогната от скромността му. — Слава богу, не са толкова често срещани.
— Е, ще ви излъжа, доктор Скарпета, ако ви кажа, че не ми бе изключително тежко, когато ме повикаха на мястото, където бяха открили момиченцето. Вероятно трябваше да прекарам повече време с нея.
— Мисля, че област Бънкомби има невероятен късмет, че вие работите за нея — искрено казах аз, когато отворихме външната врата на кабинета на съдията. — Иска ми се да имах повече лекари като вас във Вирджиния. Но и сега с удоволствие бих ви назначила.
Той разбра, че наистина мисля така, и се усмихна. Секретарката, доста стара за все още работеща жена, погледна към нас през дебелите стъкла на очилата си. Тя използваше електрическа пишеща машина вместо компютър, а съдейки по многобройните сиви стоманени шкафове по стените, реших, че силата й е в архивирането. Слънчевата светлина едва се процеждаше през леко открехнатите щори, във въздуха висяха прашинки. Усетих аромата на розово мляко, когато тя разтри малко крем върху костеливите си ръце.
— Съдия Бегли ви очаква — каза тя, преди още да се представим. — Можете направо да влезете. Ето тази врата — посочи тя към затворената врата, намираща се точно срещу онази, през която бяхме влезли. — Трябва да ви уведомя, че съдът е в обедна почивка, но съдията трябва да се върне там точно в един.
— Благодаря ви — отвърнах. — Ще се опитаме да не го задържаме дълго.
— Дори и да се опитате, няма да има никакъв резултат.
Срамежливото почукване на доктор Дженрет по дебелата дъбова врата предизвика разсеяно „Влез“ от другата страна. Намерихме Негова Чест зад масивно бюро, свалил сакото си и седнал изправено на стария стол, тапициран с червена кожа. Беше мършав, брадат мъж, наближаващ шейсетте. Той хвърли поглед към записките в бележника си, а аз набързо го прецених. Подреденото му бюро говореше, че съдията е зает и способен човек, а старомодната вратовръзка и обувките с меки подметки издаваха някой, който въобще не се интересува какво е мнението на хора като мен.
— Защо искате да нарушите светостта на гроба? — запита той с провлечен южняшки диалект, който не можеше да прикрие бързата му мисъл, и прелисти страницата в бележника си.
— След като прегледахме доклада на доктор Дженрет — отговорих аз, — се съгласихме, че има някои въпроси, на които не е отговорено при първия оглед на тялото на Емили Стайнър.
— Познавам доктор Дженрет, но ми се струва, че вие сте ми непозната — каза съдия Бегли и остави бележника си на бюрото.
— Аз съм доктор Кей Скарпета, главен съдебен лекар на Вирджиния.
— Казаха ми, че имате нещо общо с ФБР.
— Да, господине. Аз съм консултант патолог на Екипа за подкрепа на следствието.
— Това нещо като Екипа за изучаване на поведението ли е?
— Съвсем същото. Бюрото промени името му преди няколко години.
— Значи става дума за хората, изработващи профилите на серийните убийци и другите ненормални престъпници, за които доскоро не ни се налагаше да се тревожим тук.
Съдията ме наблюдаваше внимателно, скръстил ръце в скута си.
— Да, с това се занимаваме — отвърнах.
— Ваша Чест — обади се Дженрет, — полицията в Блек Маунтин помоли за помощта на ФБР. Страхуват се, че човекът, убил момиченцето на Стайнър, е същият, който уби доста хора във Вирджиния.
— Наясно съм по този въпрос, доктор Дженрет, тъй като вие се показахте достатъчно любезен да ми обясните някои от тези неща, когато ми се обадихте. Както и да е, единственият въпрос, който стои пред нас в момента, е желанието ви да ви позволя да изровите малкото момиче. Преди да ви разреша да извършите нещо толкова разстройващо и непочтително, ще трябва да ми дадете солидна причина за това. Бих желал вие двамата да седнете и да се настаните удобно. Затова от другата страна на бюрото ми има столове.
— Тя има белег на кожата си — започнах аз, когато се настаних.
— Какъв белег? — с интерес запита той, приковал очи в мен.
Доктор Дженрет извади снимката от плика и я постави на бюрото на съдията.
— Можете да го видите на снимката — каза Дженрет.
Очите на съдията се прехвърлиха на снимката. Лицето му изглеждаше безизразно.
— Не знаем от какво е белегът — обясних. — Но той може да ни каже къде е лежало тялото. Може да е от някаква рана.
Бегли вдигна снимката и се намръщи, докато я разглеждаше отблизо.
— Нали има начини за проучване на снимките, които могат да дадат доста сведения? Струва ми се, че в наши дни учените могат да извършат едва ли не чудеса.