— Маями — отговорих.
— Определено не говорите като южнячка. По-скоро бих ви определил като някъде от Севера.
— Получих образование на Север.
— Може и да е изненада за вас, но и с мен беше същото — каза той.
— Защо се установихте тук? — обърна се доктор Дженрет към съдията.
— Сигурно поради същите причини като вас.
— Но вие сте оттук — намесих се.
— Да, отпреди три поколения. Прадядо ми е роден в една дървена хижа тук. Бил учител. Това е откъм страната на майка ми. Откъм страната на баща ми са били най-вече контрабандисти, почти до средата на този век. После имаше свещеници. Смятам, че това са те — допълни той и погледна към вратата.
Марино отвори вратата и надникна вътре, преди да влезе. Дениз Стайнър стоеше зад него. Макар никога да не съм можела да обвиня Марино в кавалерство, той бе необичайно внимателен и нежен с тази доста странна жена, чиято мъртва дъщеря бе причината за събранието ни. Съдията се надигна. По навик и аз направих същото. Госпожа Стайнър погледна към всеки от нас с тъжно любопитство.
— Аз съм доктор Скарпета — протегнах ръка и открих, че нейната е хладна и мека. — Ужасно съжалявам за това, госпожо Стайнър.
— Аз съм доктор Дженрет. Говорихме с вас по телефона.
— Моля, седнете — любезно я покани съдията.
Марино нагласи два стола плътно един до друг и я поведе към единия, после седна на другия. Госпожа Стайнър беше в средата или най-много към края на трийсетте години, облечена цялата в черно. Полата й беше клоширана и дълга под коленете, пуловерът — закопчан до брадичката. Не носеше грим, а единственото й бижу бе семпла венчална халка. Приличаше на стара мома или монахиня, но колкото по-дълго я изучавах, толкова по-ясно виждах това, което пуританският й вид не можеше да скрие.
Беше красива, с гладка, бледа кожа, плътни устни и къдрава коса с меден цвят. Носът й беше патрициански, скулите — високи, а под гънките на отвратителните й дрехи се криеше съблазнително, чудесно оформено тяло. Щедрите форми, с които я бе дарила природата, не убягнаха от вниманието на нито един от мъжете в стаята. Особено от това на Марино, който не можеше да свали очи от нея.
— Госпожо Стайнър — започна съдията, — поканих ви да дойдете тук днес, защото тези доктори ме помолиха за нещо, което искам и вие да чуете. Позволете ми да отбележа колко високо ценя идването ви тук. Научих как през всички тези невероятно тежки часове сте показали само смелост и достойнство и ни най-малко не възнамерявам да ви обременявам ненужно.
— Благодаря ви, господине — кротко отвърна тя, скръстила бледите си, изострени пръсти в скута си.
— Добре, докторите са открили някои неща в снимките, направени след смъртта на Емили. Тези неща са доста загадъчни и те искат отново да я прегледат.
— Как могат да направят това? — невинно запита тя със спокоен и сладък глас, не особено характерен за Северна Каролина.
— Ами те искат да я ексхумират — отговори съдията.
Госпожа Стайнър не изглеждаше притеснена, а по-скоро объркана. Сърцето ме заболя от съчувствие към нея, когато тя се помъчи да задържи напиращите в очите й сълзи.
— Преди да отговоря с „да“ или „не“ на молбата им — продължи Бегли, — искам да разбера какво е вашето мнение по въпроса.
— Искате да я изровите? — погледна тя към доктор Дженрет, после към мен.
— Да — отговорих. — Искаме незабавно да я прегледаме отново.
— Не разбирам как този път можете да намерите нещо, което не сте открили преди — каза тя с треперещ глас.
— Може и да не открием нищо, което да е от значение — отвърнах. — Но в снимките забелязах някои неща, които бих искала да огледам отблизо, госпожо Стайнър. Тези загадъчни неща могат да ни помогнат да заловим онзи, който е постъпил така ужасно с Емили.
— Искате ли да ни помогнете да пипнем копелето, което уби детето ви? — запита съдията.
Тя закима оживено и се разхлипа.
Марино заговори яростно:
— Вие ще ни помогнете, а аз ви обещавам, че ще заковем този проклет мръсник.
— Съжалявам, че трябваше да ви накарам да минете през всичко това — обади се Дженрет, който завинаги щеше да е убеден, че се е провалил.
— Можем ли тогава да продължим? — запита Бегли и се наведе напрегнато на стола си, като че ли готов да скочи всеки момент, защото и той, като всеки друг в кабинета му, чувстваше ужасната загуба на тази жена.
Личеше, че той усеща нещастието и уязвимостта й съвсем ясно. Бях убедена, че това завинаги щеше да промени начина, по който съдията се отнасяше към престъпниците, приближаващи се към него със сърцераздирателни истории и извинения.