Репортерите замръзнаха с шокирани лица. Втренчиха се в него с отворени усти, докато той продължаваше да ги ругае. Лицето му беше яркочервено, вените по врата му пулсираха.
— Единствените, които оскверняват нещо тук, сте вие, задници проклети! Ако не изчезнете веднага, ще започна да чупя камери и всичко друго, което успея да достигна, включително шибаните ви, грозни глави!
— Марино — намесих се и поставих ръка на рамото му.
Беше толкова напрегнат, че изглеждаше като направен от желязо.
— През цялата си шибана кариера се разправям с вас, копелета, и ми дойде до гуша! Чувате ли! Дойде ми до гуша от шибани копелета и смучещи кръв паразити!
— Марино! — задърпах го за китката и усетих как всеки нерв в тялото ми настръхва от ужас.
Никога не го бях виждала така побеснял. Мили Боже, помислих си, не му позволявай да застреля някого. Застанах пред него, за да привлека вниманието му, но очите му диво танцуваха над главата ми.
— Марино, чуй ме! Тръгват си. Моля те, овладей се. Марино, успокой се. Виж, всички вече си тръгват. Виждаш ли? Разбраха те чудесно. Почти бягат.
Репортерите изчезнаха така внезапно, както се бяха довлекли, като банда мародери, появили се и изчезнали в мъглата. Марино се загледа в огромната, леко хълмиста ливада, украсена с пластмасови цветя и идеални редове надгробни плочи. Силният звук от стомана, удряща се в стомана, прозвъня отново. С чук и длето гробарите счупиха асфалтовия печат на гробницата, после свалиха капака на земята. Марино забърза към гората. Престорихме се, че не чуваме зловещите стонове, сумтения и звуци от давене, които долитаха измежду дърветата, докато той повръщаше.
— Имате ли все още шишенца с всяка от течностите, които сте използвали, за да балсамирате тялото на Емили? — запитах Лусиъс Рей, чиято реакция на напредващите войски на медиите и избухването на Марино изглеждаше повече предизвикана от изненада, отколкото от притеснение.
— Може да имам половин шише от това, което използвах — отвърна той.
— Ще имам нужда от химическа проверка за токсикологичния тест — обясних.
— Това е само формалдехид и метанол с малко ланолиново масло. Най-често използваното. При нея използвах по-ниска концентрация заради дребния й ръст. Вашият приятел, детективът, не изглежда особено добре — допълни той, когато Марино излезе от гората. — Нали знаете, че върлува тежък грип.
— Не мисля, че той е болен от грип — казах. — Как репортерите са узнали, че сме тук?
— Тук ме хванахте натясно. Но знаете какви са хората — той млъкна за момент, за да се изплюе, — винаги се намира по някой, който да си отвори устата.
Стоманеният ковчег на Емили беше боядисан в бяло, като цветята, които растяха около гроба й. Гробарите не се нуждаеха от лебедката, за да го извадят от гробницата и да го свалят на земята. Ковчегът бе малък, също като тялото в него.
Лусиъс Рей извади радиостанция от джоба на палтото си и заговори в нея:
— Можете да идвате вече — съобщи той.
— Разбрано — отвърна някакъв глас.
— Надявам се, че няма да пристигнат още журналисти.
— Всичките се разбягаха.
Лъскава черна катафалка мина през входа на гробището и се отправи към нас, ловко избягвайки дървета и гробове. Дебел мъж в тренчкот и кръгла шапка с периферия излезе, за да отвори задната врата. Гробарите плъзнаха вътре ковчега, докато Марино ги наблюдаваше отдалеч и бършеше лицето си с носна кърпа.
— Ние с теб трябва да си поговорим — кротко казах аз, като се приближих към него, когато катафалката пое по пътя си.
— В момента не се нуждая от абсолютно нищо — отвърна той.
Лицето му беше страхотно пребледняло.
— Трябва да се срещна с доктор Дженрет в моргата. Идваш ли с мен?
— Не — отговори той. — Връщам се в мотела. Ще пия бира, докато се издрайфам отново, после ще се прехвърля на бърбън. След това ще се обадя на оня задник, Уесли, и ще го питам кога, по дяволите, можем да се махаме от тоя шибан град, защото нямам друга свястна риза тук, а току-що унищожих тази. Нямам дори вратовръзка.
— Марино, иди и си легни.
— Живея с една ей такава чанта — продължи той, като леко разтвори ръце.
— Вземи нещо за глава, пий колкото се може повече вода и хапни една препечена филия. Ще мина да те видя, когато свърша в болницата. Ако Бентън се обади, кажи му, че си нося мобифона или може да пробва пейджъра ми.
— Той знае ли номерата?
— Да — отговорих.