Марино ме погледна над кърпата си, докато отново изтриваше лицето си. Видях болката в очите му, преди да успее да я скрие зад каменното си изражение.
9.
Доктор Дженрет се занимаваше с документацията си, когато пристигнах в моргата заедно с катафалката малко преди десет. Той ми се усмихна нервно, когато свалих сакото си и облякох найлонова престилка върху дрехите си.
— Имате ли някаква представа откъде журналистите може да са научили за ексхумацията? — запитах аз, докато разгъвах хирургическата униформа.
Той изглеждаше объркан.
— Какво се случи?
— Около дузина репортери се появиха на гробището.
— Това е истински срам.
— Трябва да се уверим, че нищо повече няма да стигне до тях — казах аз, докато завързвах облеклото си на гърба и правех всичко възможно да звуча търпелива. — Това, което става тук, трябва да си остане тук, доктор Дженрет.
Той не каза нищо.
— Знам, че съм само гост и не бих ви обвинявала, ако присъствието ми ви е крайно неприятно. Затова, моля ви, не мислете, че съм нечувствителна към ситуацията или безразлична към авторитета ви. Но бъдете сигурен, че който и да е убил това дете, следи новините. Винаги, когато изтече някаква информация, той веднага я научава.
Доктор Дженрет, който бе изключително симпатичен човек, не изглеждаше ни най-малко обиден, докато ме слушаше внимателно.
— Просто се опитвам да се сетя за всички, които знаеха — каза той. — Проблемът е, че когато вече се разчу, много хора може да са знаели.
— Нека поне се уверим, че никой няма да научи нищо за това, което открием днес — предложих аз, когато чух пристигането на работата ни.
Лусиъс Рей влезе първи, зад него мъжът с кръглата шапка теглеше количката, върху която бе натоварен белият ковчег. Те вкараха товара си през вратата и паркираха близо до масата за аутопсии. Рей извади метален лост от джоба на палтото си и го вкара в малка дупка в ковчега. Той започна да го върти усилено, като че ли се опитваше да подкара форд модел Т.
— Така е добре — каза той и прибра лоста в джоба си. — Надявам се, нямате нищо против да почакам наоколо, за да погледна работата си. Това е възможност, каквато обикновено не получавам, тъй като нямаме навика да изравяме хората, след като вече сме ги погребали.
Той тръгна да отваря капака и ако доктор Дженрет не беше протегнал напред ръце, за да го спре, аз щях да го направя.
— По принцип няма проблеми в това отношение, Лусиъс — каза доктор Дженрет, — но наистина не е добра идея в момента тук да има още някой.
— Струва ми се, че това е малко прекалена чувствителност — усмивката на Рей се изкриви. — Не е като да не съм виждал детето и преди. Познавам я и отвътре и отвън по-добре от собствената й майка.
— Лусиъс, трябва да си тръгнеш сега, за да можем ние с доктор Скарпета да си свършим работата — със същия тъжен, мек тон проговори доктор Дженрет. — Ще ти се обадя, когато приключим.
— Доктор Скарпета — прикова очи в мен Рей, — струва ми се, че хората тук са станали по-недружелюбни, откак федералните агенти пристигнаха в града.
— Това е разследване на убийство, господин Рей — отвърнах. — Според мен най-добре е да не приемате нещата толкова лично, защото никой не е имал намерение да ви обиди.
— Хайде, Били Джо — обърна се погребалният агент към мъжа с кръглата шапка. — Хайде да отидем да хапнем по нещо.
Те излязоха и доктор Дженрет заключи вратата.
— Съжалявам — каза той, докато нахлузваше ръкавиците си. — Лусиъс става доста досаден понякога, но иначе е добър човек.
Подозирах, че ще открием, че Емили не е била добре балсамирана или пък е била погребана по начин, несъвпадащ напълно с платеното от майка й, но когато доктор Дженрет и аз отворихме капака на ковчега, не видях нищо, което да ми се стори нередно. Бялата сатенена подплата бе сгъната върху тялото й, а върху нея открих малък пакет, опакован в бяла хартия с розова панделка. Започнах да правя снимки.
— Рей спомена ли нещо за това? — запитах, като подадох пакета на Дженрет.
— Не — отговори той.
Докторът изглеждаше доста озадачен, докато се въртеше на всички страни.
Силната миризма на балсамиращата течност ни обгърна, когато повдигнах подплатата. Под нея Емили Стайнър бе добре запазена в светлосиня рокля с дълъг ръкав и висока яка. Плитките й бяха завързани с панделки от същия плат. Мъхестата, белезникава плесен, която обикновено се виждаше при ексхумираните трупове, покриваше лицето й като маска. Бе запълзяла и по ръцете й, които лежаха скръстени върху Библията. Носеше бели чорапи и черни кожени обувки. Нито едно от нещата, в които бе облечена, не изглеждаше ново.