Взехме асансьора до долното ниво, където се помещаваше Екипът за подпомагане на следствието, един от най-важните отдели във ФБР. Уесли управляваше единайсет човека, които се занимаваха с профилиране на престъпници, но всичките си бяха тръгнали след приключване на работното време. Винаги бях харесвала мястото, където Бентън работеше, тъй като той бе сантиментален и сдържан човек, но никой не можеше да разбере това, без да го опознае добре.
Повечето хора, работещи в полицейските агенции, отрупваха стените и рафтовете на кабинетите си с грамоти и сувенири, получени във войната срещу престъпната част на човечеството. Не и Уесли. Той бе украсил кабинета си с картини и сред тях имаше няколко великолепни. Любимата ми бе пейзаж от художника Велой Итън, за когото вярвах, че е не по-малко добър от Ремингтън и един ден щеше да струва колкото него. В моята къща също имаше няколко маслени картини на Итън. Стори ми се странно, че ние с Уесли бяхме открили художника от Юта независимо един от друг.
Не искам да кажа, че Бентън не притежаваше абсолютно никакви трофеи, но се виждаха само тези, които наистина означаваха нещо за него. Например бялата униформена фуражка на виенската полиция, украсената с мечешка кожа шапка от канадската полиция и сребърните шпори от Аржентина нямаха нищо общо със серийните убийци или някое друго престъпление, по което Уесли бе работил. Те бяха подаръци от близки приятели като мен. Всъщност той притежаваше много спомени от нашето приятелство, защото когато думите не достигаха, аз се изразявах със символи. Уесли имаше старинна италианска ножница, пистолет с дръжка от инкрустирана слонова кост и писалка „Монблан“, която носеше в джоба над сърцето си.
— Разкажи ми — казах аз, като се настаних на стола. — Какво става? Изглеждаш ужасно.
— Чувствам се ужасно — отвърна той, като разхлаби вратовръзката си и прокара пръсти през косата си. — Кей — погледна Уесли към мен, — не знам как да ти кажа това. Господи!
— Просто ми го кажи — казах тихо и кръвта ми изстина.
— Изглежда, Луси е проникнала с взлом в АИП, нарушила е разпоредбите за безопасност.
— Как така е влязла с взлом? — запитах невярващо. — Тя има разрешение да влиза там, Бентън.
— Няма разрешение да се намира там в три сутринта, по което време отпечатъкът от палеца й е бил сканиран в биометричната система за заключване.
Втренчих се в него недоверчиво.
— А и племенницата ти със сигурност няма разрешение да прониква в секретни файлове, свързани със секретни проекти, по които се работи там.
— Какви проекти? — осмелих се да попитам.
— Изглежда, е проникнала във файлове, свързани с електронна оптика, термични образи, видео и аудио увеличаване. Явно е отпечатала и програми от електронната версия на файловете с криминални случаи, по които самата тя работеше за нас.
— Искаш да кажеш от КАИН?
— Да, точно така.
— В какво всъщност не е проникнала? — запитах зашеметена.
— Е, точно там е проблемът. Практически Луси е проникнала във всичко. А това означава, че ще ни е адски трудно да разберем какво всъщност е търсила и за кого.
— Наистина ли устройствата, върху които работят инженерите ви, са толкова секретни?
— Някои от тях са. А всички техники са секретни от гледна точка на безопасността. Не искаме да се знае какви устройства използваме в тази или онази ситуация.
— Не може да е направила подобно нещо — казах.
— Знаем, че го е направила. Въпросът е защо.
— Добре тогава, защо? — попитах и преглътнах сълзите си.
— Пари. Поне аз предполагам така.
— Това е смешно. Тя знае, че винаги може да се обърне към мен, когато има нужда от пари.
— Кей — каза Уесли, като се наведе напред и облегна ръце на бюрото си, — имаш ли представа колко ценна е тази информация?
Не отговорих.
— Например представи си, че АИП разработи устройство за наблюдение, което успява да изчисти всички странични шумове така, че ние да можем практически да подслушаме всеки интересен за нас разговор навсякъде по света. Помисли си кои са външните хора, които биха се радвали да узнаят подробностите на техниките ни за работа или тактическите сателитни системи, или пък програмите за изкуствения интелект, разработвани от самата Луси…
Вдигнах ръка, за да го спра.
— Достатъчно — казах и разтреперана си поех дъх.
— Тогава ти ми кажи защо — продължи Уесли. — Познаваш Луси по-добре от мен.