— Можеш да провериш гардероба, за да видиш дали не съм забравила нещо — проговори Луси. — Онзи там, вдясно. Провери и чекмеджетата.
— Всичко е празно, освен ако закачалките не са твои. Тези хубавите, с подплатата.
— На мама са.
— Значи искаш да ги вземем.
— Не. Остави ги за следващия идиот, който се озове в тази дупка.
— Луси — казах кротко, — Бюрото не е виновно в нищо.
— Не е справедливо — изсумтя тя и коленичи върху куфара си, за да го закопчее. — Какво стана с презумпцията за невинност? Нали човек е невинен, докато не се докаже, че е виновен?
— Според закона си невинна, докато не се докаже обратното. Но докато не се уреди този проблем с взлома, не можеш да обвиняваш академията, че не иска ти да продължиш да работиш по секретни проекти. Освен това не са те арестували. Просто те молят да си заминеш за известно време.
Тя се обърна към мен. Очите й бяха зачервени и изморени.
— За известно време означава завинаги.
Когато потеглихме и започнах да я разпитвам в колата, настроението й се променяше от тъжни сълзи до яростни избухвания и обратно. После заспа, а аз не научих нищо повече отпреди.
Започна да вали студен дъжд. Включих фаровете за мъгла и последвах червените стопове на един камион, които мигаха пред мен. От време на време дъждът и облаците се сгъстяваха ужасно и почти напълно закриваха видимостта. Но вместо да отбия и да изчакам времето да се пооправи, включих на по-ниска скорост и продължих напред в машината си от излъскано орехово дърво, мека кожа и стомана.
Все още не знаех със сигурност защо бях купила тъмносивия мерцедес 500Е, освен че след като Марк умря, ми се стори важно да карам нещо ново. Вероятно виновни бяха спомените, тъй като се бяхме обичали и карали така отчаяно в предишната ми кола. Или пък просто защото колкото повече остарявах, животът изглеждаше толкова по-труден и аз се нуждаех от повече удобства.
Чух Луси да се размърдва, когато завих в „Уиндзор Фармс“, стария ричмъндски квартал, където живеех сред красиви джорджийски къщи и други в стил „Тюдор“, близо до бреговете на река Джеймс. Фаровете ми осветиха малките отражатели върху глезените на непознато момче, което караше колелото си точно пред нас. Минах покрай двойка непознати, хванати за ръце, които разхождаха кучето си. Каучуковите дървета бяха поръсили двора ми с острите си семенца, на предната площадка лежаха навити вестници, а кофите за боклук все още бяха паркирани до улицата. Не ми бяха нужни дълги отсъствия, за да се почувствам като чужденка, а къщата ми да изглежда така, като че ли отдавна никой не живее там.
Докато Луси вкарваше багажа, запалих огъня във всекидневната и приготвих чай. За известно време седях сама пред огъня и слушах звуците, издавани от племенницата ми, докато се настаняваше, къпеше и въобще отлагаше момента на срещата ни. Щяхме да проведем разговор, който изпълваше и двете ни с неприятни предчувствия.
— Гладна ли си? — попитах, когато я чух да влиза във всекидневната.
— Не. Имаш ли бира?
Поколебах се, после отговорих:
— В хладилника в бара.
Поседях още малко без да се обръщам, защото, когато погледнах към Луси, я видях точно такава, каквато исках да бъде. Пиех си чая и събирах сили да се изправя срещу тази плашещо красива и умна жена, с която имахме едни и същи гени. След толкова много години вече бе настъпило време да се запознаем.
Тя се приближи до огъня и седна на пода. Облегна се на камината и отпи щедра глътка бира направо от бутилката. Беше облякла шарен анцуг, който носех в редките случаи, когато играех тенис. Краката й бяха боси, мократа коса — сресана назад. Осъзнах, че ако не я познавах и тя минеше покрай мен, щях да се обърна да я огледам внимателно, и то не само заради чудесните й фигура и лице. Човек усещаше лекотата, с която Луси говореше и вървеше, движеше очите и тялото си. Тя караше всичко да изглежда лесно и това бе една от причините, поради които нямаше много приятели.
— Луси — започнах, — помогни ми да разбера.
— Прекараха ме — каза тя и отпи от бирата.
— Ако е вярно, как са го направили?
— Какво искаш да кажеш с това „ако“? — втренчи се тя в мен, а очите й се изпълниха със сълзи. — Как можеш да си помислиш дори и за минута… О, мамка му. Какъв е смисълът? — изруга Луси и погледна встрани.