— Разреших на Луси да използва колата ми.
Уесли свали тъмните си очила и взе пропуски за двама ни.
— Познаваш Джак Картрайт, директора на криминологичната лаборатория, нали?
— Срещали сме се.
— Отиваме в кабинета му за бърз, неприятен инструктаж — каза Бентън. — После искам да те заведа на едно място.
— Къде е то?
— Място, където е трудно да се отиде.
— Бентън, ако ще се правиш на загадъчен, не ми оставяш друг избор, освен да заговоря на латински.
— Знаеш колко мразя да правиш това.
Вкарахме посетителските си пропуски в турникета и тръгнахме по дълъг коридор към асансьора. Всеки път, когато идвах в управлението, се сещах как никак не харесвам това място. Хората тук рядко те поглеждаха в очите или се усмихваха и изглеждаше, че всичко и всички са скрити зад различни нюанси на бяло и сиво. Безкрайни коридори свързваха лабиринт от лаборатории, които никога не успявах да намеря, когато идвах сама. Но още по-лошо бе това, че като че ли хората, които работеха тук, също не можеха да се оправят из лабиринта.
Джак Картрайт имаше кабинет с гледка. Слънчева светлина изпълваше прозорците му и ми напомняше за прекрасните дни, когато работех усърдно и се тревожех.
— Бентън, Кей, добър ден — каза Картрайт и се ръкува с нас. — Моля ви, седнете. Това са Джордж Килби и Сет Ричардс от лабораторията. Познавате ли се?
— Не. Как сте? — обърнах се към Килби и Ричардс, които бяха млади, сериозни и консервативно облечени.
— Някой би ли искал кафе?
Никой не искаше, а и Картрайт, изглежда нямаше търпение да се заемем с работа. Беше привлекателен мъж, чието забележително бюро свидетелстваше за начина му на работа. Всеки документ, плик и телефонно съобщение бяха на подходящо място. Върху бележника му лежеше стара сребърна писалка „Паркър“, която само някой пурист би използвал. Забелязах, че по прозорците му имаше растения, а на рамките им — снимки на жената и дъщерите му. Навън слънцето играеше по предните стъкла на колите, които се движеха бавно като стадо. Търговци предлагаха фланелки, сладолед и разхладителни напитки.
— Работихме по случая Стайнър — започна Картрайт. — Дотук открихме някои интересни неща. Ще започна с това, което вероятно е най-важно, и то е типът на кожата, намерена в хладилника. Макар и анализът на ДНК да не е приключил, мога да ви съобщя, че със сигурност тъканта е човешка, от кръвна група 0-положителна. Както знаете, жертвата, Емили Стайнър е била 0-положителна. А размерът и формата на кожата съвпадат с нейните рани.
— Чудя се дали сте успели да определите какъв режещ инструмент е бил използван, за да се изреже тъканта — казах аз, като старателно си водех бележки.
— Остър режещ инструмент с един ръб.
— А това може да е почти всеки вид нож — отбеляза Уесли.
Картрайт продължи:
— Можете да видите къде острието е проникнало в плътта, когато убиецът е започнал да реже. Така че говорим за нож с острие и един ръб. Засега не можем да определим по-точно. Между другото — той погледна към Уесли, — не открихме човешка кръв по нито един от ножовете, които ни изпратихте. Онези от дома на Фъргюсън.
Уесли кимна. Лицето му изглеждаше непроницаемо, докато слушаше обясненията.
— Добре. Сега за материалните улики — поднови речта си Картрайт. — Тук започва да става интересно. Имаме някои доста необичайни микроскопски материали, взети от тялото и косата на Емили Стайнър, а също и от подметките на обувките й. Имаме няколко сини акрилни влакна, които съвпадат с одеялото от леглото й, плюс зелени памучни влакна, съвпадащи със зеленото рипсено палто, което е носила на събранието на младежката група в църквата. Има и други вълнени влакна, на които не знаем произхода. Освен това намерихме няколко прашинки, които може да са дошли откъдето и да било. Но открихме и нещо, за което няма абсолютно никакво обяснение. Ето това.
Картрайт се завъртя на стола и се обърна към видеоекрана на шкафа зад него. Екранът бе запълнен от четири различни секции от някакъв вид клетъчен материал, който напомняше на медена пита, само дето при този имаше странни райони, оцветени в кехлибарено.
— Това, което виждате — обясни Картрайт, — са части от растение, наречено Sambucus simpsonii. Всъщност е просто храст, характерен за крайбрежните равнини и лагуни на Южна Флорида. Най-интересното са тези тъмни петънца ей тук. — Той посочи към тях. — Джордж — погледна Картрайт към единия от младите учени, — това е от твоята специалност.