— Никога преди не съм виждал такава лепенка — каза Ричардс. — Съдейки по плетката й, мога уверено да заявя, че който и да е купил лепенката, не я е взел от магазин.
— Как може да сте толкова сигурни? — запита Уесли.
— Това е индустриална лепенка, с шейсет и два броя основа и петдесет и шест броя вътък. Тази, която можете да си купите в „Уол Март“ или „Сейфуей“ за един-два долара, има типичния икономичен брой от двайсет на десет. Индустриалната лепенка може да струва и десет долара за руло.
— Знаете ли къде е била произведена тази лепенка? — попитах.
— Фабрика „Шъфорд“ в Хикъри, Северна Каролина. Те са едни от най-големите производители на лепенки за тръби в страната. Най-известната им марка е „Шъртейп“.
— Хикъри е само на около осемдесет километра на изток от Блек Маунтин — отбелязах аз.
— Говорили ли сте с някого от фабрика „Шъфорд“? — обърна се Уесли към Ричардс.
— Да. Все още се опитват да ме снабдят с някаква информация. Засега знаем следното: яркооранжевата лепенка е била специална стока, която фабриката е произвеждала само за едър частен клиент в края на осемдесетте години.
— Какво е едър частен клиент? — попитах.
— Някой, който иска специална лепенка и поръчва най-малко петстотин кашона от нея. Така че може да съществуват стотици рула с лепенки, които никога няма да видим, освен ако не се появят така, както се появи тази.
— Можете ли да ми дадете пример какъв човек би поръчал своя собствена лепенка? — продължих аз с въпросите.
— Знам, че някои автомобилни състезатели го правят — отговори Ричардс. — Например Ричард Пети поръча за екипа си лепенка в червено и синьо, а Дарил Уолтрип — жълта. Фабриката „Шъфорд“ преди години е имала поръчка от един предприемач, на когото му било писнало работниците му да крадат скъпите лепенки. Затова си поръчал своя собствена ярколилава. Нали разбирате, ако започнете да си подлепяте нещо из къщи или залепите дупката в надуваемия басейн на детето си, съвсем очевидно ще бъде, че сте откраднали лепенката.
— Дали това е било предназначението на яркооранжевата лепенка? Да попречи на работниците да крадат от нея? — запитах.
— Възможно е — отговори Ричардс. — Между другото тя е и устойчива на пламък.
— Това необичайно ли е? — попита Уесли.
— Доста — отвърна Ричардс. — Аз свързвам устойчиви на пламък лепенки с подводници и самолети, а пък те нямат нужда от яркооранжева лепенка. Поне аз смятам така.
— Защо въобще някой би имал нужда от яркооранжева лепенка? — запитах.
— Това си е въпрос, на който отговорът струва един милион долара — каза Картрайт. — Когато чуя думата яркооранжев, се сещам за конусите, които слагат по шосетата, и за лов.
— Хайде да се върнем на действията на убиеца, когато е вързал с лепенката госпожа Стайнър и дъщеря й — предложи Уесли. — Какво още можете да ни разкажете за това?
— Намерихме следи от нещо, което изглежда като полир за мебели, по края на лепенките — каза Ричардс. — Освен това последователността на откъсването на лепенките от рулото не отговаря на последователността, с която е била залепена на китките и глезените на майката. Всичко това означава, че убиецът е откъснал толкова парчета, от колкото е смятал, че ще се нуждае, и вероятно ги е залепил на ръба на някой от мебелите. Когато е започнал да овързва госпожа Стайнър, лепенката е била готова и го е чакала, за да я използва парче по парче.
— Само че не ги е взимал поред — каза Уесли.
— Да — потвърди Ричардс. — Номерирах ги според последователността, с която са били използвани за завързването на майката и дъщерята. Искате ли да видите?
Казахме, че искаме.
Аз и Уесли прекарахме останалата част от следобеда в отдела за анализ на веществени доказателства, с неговите газови хроматографи, спектрометри, калориметри за диференциално сканиране и други инструменти за определяне на веществата и техните точки на топене. Паркирах се до портативен детектор за експлозиви, докато Ричардс продължаваше размишленията си за странната лепенка, използвана за завързването на Емили и майка й.