Баща ми никога не бе посещавал колеж. Спомних си училищния му пръстен, украсен с червен камък, и колко ми се искаше камъкът да е рубин, тъй като бяхме толкова бедни. Мислех, че можем да го продадем и да заживеем по-добре. Сетих се за разочарованието си, когато най-после баща ми ми съобщи, че пръстенът не струва дори колкото бензина, нужен да стигнем до южната част на Маями. Нещо в начина, по който го каза, ми съобщи, че той всъщност никога не е губил венчалната си халка. Беше я продал, защото не знаел какво друго да направи, но ако кажеше истината на мама, това щеше да я съсипе. Много години не се бях сещала за това. Предполагам, че майка ми все още пазеше някъде пръстена му, освен ако не го бе погребала с него, а вероятно точно това бе направила. Не можех да си спомня, тъй като бях едва дванайсетгодишна, когато той почина.
Мислите ми продължаваха да се носят из времето. Видях безмълвни хора, появили се пред очите ми без покана. Беше много странно. Не разбирах например защо сестра Марта, учителката ми в трети клас, внезапно започна да пише по дъската или защо съученичката ми Дженифър излизаше от вратата, когато в църковния двор се сипеше градушка, която приличаше на милиони малки бели топчета.
Хората от миналото ми се появяваха и изчезваха в разсеяните ми мисли. В душата ми се надигна мъка, която ме накара да усетя до себе си ръката на Бентън. Докосвахме се леко. Когато се фокусирах върху контакта между нас, усетих миризмата на вълненото му сако, затоплено от слънцето, и си представих елегантни ръце с дълги пръсти, които свързвах със свирене на пиано, писалки и чаши с коняк пред огъня.
Струва ми се точно тогава разбрах, че съм влюбена в Бентън Уесли. Бях загубила всички мъже, които бях обичала преди него, затова не отворих очи, докато стюардесата не ни помоли да изправим седалки и да затегнем коланите си, защото щяхме да се приземяваме.
— Някой ще ни посрещне ли? — запитах, като че ли това е било единствената ми мисъл по време на едночасовия полет.
Уесли ме изгледа продължително. Очите му имаха цвета на бутилирана бира, когато светлината попаднеше върху тях под подходящ ъгъл. Тогава сянката от постоянните тревоги ги превръщаше в лешник, изпъстрен със златно, а когато не можеше повече да понесе собствените си мисли, той просто отместваше поглед встрани.
— Предполагам, връщаме се в „Травел Изи“ — бе следващата ми реплика, когато той взе куфарчето и разкопча колана си, преди да ни съобщят, че можем да го направим.
Стюардесата се престори, че не забелязва, защото Уесли изпращаше свои собствени сигнали, които леко плашеха повечето хора.
— В Шарлът доста дълго поговори с Луси — каза Уесли.
— Да.
Минахме покрай отпуснат балон.
— Е? — запита той.
Очите му се изпълниха със светлина, когато се обърна към слънцето.
— Тя си мисли, че знае кой стои зад случилото се с нея.
— Какво искаш да кажеш с това „кой стои зад случилото се“? — намръщи се той.
— Струва ми се, че смисълът е очевиден — отговорих. — Не е очевиден само в случай, ако приемеш, че никой не може да стои зад нищо, тъй като Луси е виновна.
— Палецът й е бил сканиран в три часа сутринта, Кей.
— Това ми е ясно.
— Също така ясно е, че палецът й не може да е бил сканиран, ако не е бил там заедно с ръката й и останалата част от нея, по времето, което ни съобщава компютърът.
— Знам как изглежда отстрани — казах.
Той сложи слънчевите си очила и станахме.
— Аз пък ти напомням как изглежда — прошепна Уесли в ухото ми и ме последва по пътеката.
Имахме възможност да се изнесем от мотела и да се пренесем в по-луксозни покои в Ашвил. Но мястото, където бяхме отседнали, не изглеждаше от значение за никого, когато се срещнахме с Марино в ресторант „Коуч“, прочут по необясними за мен причини.
Усетих нещо странно още когато полицаят от Блек Маунтин, който ни взе от летището, паркира колата пред ресторанта, остави ни и мълчаливо си тръгна. Разкошният шевролет на Марино бе паркиран близо до вратата. Той самият седеше сам на ъглова маса, с лице към касата, както постъпва всеки, който някога е работил за полицията.