— Струва ми се, че той работи на такива места, защото не го бива да върши друго, освен да мие подове.
— Мамка му. Може да прави същото и в някой магазин, в старчески приют или другаде. Всяко място, където е работил, е пълно с деца.
— Добре. Да продължим с това. Значи мие подове в места, където има деца. И какво от това? — запита Уесли, като се вгледа проучващо в Марино, който очевидно си имаше твърдо изградена теория и не желаеше да се откаже от нея.
— Убива първото хлапе преди четири години. Напълно сигурен съм, че не е искал да го направи. Но го прави и лъже. Виновен е като греха и откача напълно заради ужасната тайна, която крие в себе си. Ей така разни други неща започват да се появяват в главите на хората.
— Други неща? — кротко запита Уесли. — Какви други неща, Пийт?
— Той се чувства виновен по отношение на хлапетата. Гледа ги всеки проклет ден и иска да се сближи с тях, да му простят, да забрави всичко. По дяволите, де да знам точно. След това обаче чувствата му стават прекалено силни. Той наблюдава малкото момиченце. Харесва я, иска да станат приятели. Може да я е срещнал в нощта, когато се е прибирала у дома от църквата. Може дори да е говорил с нея. А и никакъв проблем не е, по дяволите, да научи къде живее тя. Това е шибан малък град. И сега той решава да действа.
Марино отпи глътка чай, запали нова цигара и продължи да говори:
— Отвлича я, защото мисли, че ако може да я задържи при себе си известно време, тя ще го опознае. Ще разбере, че никога не е искал да нарани някого, че всъщност е добър човек. Той иска да са приятели. Иска тя да го заобича, защото, ако това стане, магията ще поправи ужасното нещо, което е извършил навремето. Но нещата не се развиват по плана му. Тя не иска да му помогне. Ужасена е. Работата не тръгва така, както той си е фантазирал и затова той откача и я убива. Това е, по дяволите, направил го е отново. Две убити хлапета.
Уесли отвори уста, за да проговори, но келнерката пристигна с храната ни, натоварена на голяма кафява табла.
Келнерката беше възрастна жена, с дебели, подути крака и ни обслужваше доста бавно. Искаше да достави удоволствие на важния човек от големия град, който носеше нов син костюм.
Тя непрестанно повтаряше „да, господине“ и изглеждаше много зарадвана, когато й благодарих за салатата си, която въобще не възнамерявах да ям. Бях изгубила апетита, който имах, преди да пристигнем в ресторант „Коуч“, прочут по незнайни причини. Не можех дори да погледна към парчетата шунка с подправки, пуйката, кашкавала и особено нарязаните варени яйца. Всъщност имах чувството, че ще повърна.
— Ще желаете ли още нещо?
— Не, благодаря ви.
— Всичко изглежда чудесно, Дот. Би ли ми донесла още малко масло? — каза Марино.
— Да, господине, само секунда. А вие, госпожо? Искате ли още сос?
— Не, благодаря ви. Така е идеално.
— О, благодаря. Вие сте страшно мили хора и ние наистина сме ви много благодарни, че сте тук. Знаете ли, всяка неделя след църква имаме бюфет.
— Ще запомним това — усмихна й се Уесли.
Знаех, че ще й оставя поне пет долара бакшиш, стига само да ми прости това, че не съм докоснала храната си.
Уесли се опитваше да реши какво да каже на Марино. Никога преди не бях виждала нещо подобно между тях.
— Чудя се дали напълно си се отказал от първоначалната си теория? — каза Уесли.
— Каква теория? — запита Марино, като се опита да среже пържолата си с вилица, а когато не успя, се протегна към пипера и соса.
— Темпъл Голт — отговори Уесли. — Струва ми се, че вече не го търсиш.
— Не съм казвал нищо подобно.
— Марино — намесих се, — а какво ще кажеш за онази история с прегазването и бягството?
Той вдигна ръка и махна на келнерката.
— Дот, май ще имам нужда от остър нож. Прегазването и бягството е важно, защото говори, че онзи тип има престъпно досие. Местните хора са силно настроени срещу него заради това, а и защото е обръщал доста внимание на Емили Стайнър. Просто ви обяснявам какво става тук.
— А тази ти теория как ще обясни кожата в хладилника на Фъргюсън? — попитах. — И между другото тя е от същата кръвна група, каквато е имала Емили. Все още чакаме резултата от ДНК.
— Въобще няма да я обясни.
Дот се върна с назъбен нож и Марино й благодари, после започна да реже пържолата си. Уесли бавно ядеше варената си камбала, като се вторачваше за дълги интервали в чинията си, докато партньорът му от ПЗЖП говореше.