— Не виждам никаква причина Луси да заминава за Западния бряг, а и трябва доста да почакаш, за да те приемат там.
— Да, сигурно има доста дълъг списък с чакащи — каза Дороти замислено, докато сгъваше чифт избелели джинси. — Представи си, отиваш там и се оказва, че прекарваш цял месец с филмови звезди. Дори може някой от тях да се влюби в теб и, хоп, след това се пренасяш в Малибу.
— Запознанствата с филмови звезди не са това, от което Луси се нуждае в момента — отвърнах раздразнено.
— Добре де, надявам се, знаеш, че тя не е единствената, която трябва да се притеснява от това как изглеждат нещата отстрани.
Спрях работата си и се втренчих в нея.
— Понякога ми се иска здраво да те шамаросам.
Дороти изглеждаше изненадана и леко уплашена. Никога не й бях показвала пълния размер на гнева си. Никога не бях доближавала огледало към нарцистичния й, егоистичен живот, за да може да се види такава, каквато аз я виждах. Не че тя щеше наистина да разбере. Точно това бе проблемът.
— Да, ама не твоята книга ще излезе всеки момент. Става дума само за дни, а после отново тръгвам на турне. Какво трябва да кажа, ако някой репортер ме запита за дъщеря ми? Как смяташ ще се почувства издателят ми, когато научи за това?
Огледах се наоколо, за да видя какво още трябва да се сложи в куфара.
— Въобще не ми пука как ще се чувства издателят ти. Честно казано, Дороти, не ми пука как се чувства издателят ти по принцип.
— Това може да дискредитира работата ми — продължи тя, все едно не ме бе чула. — Ще трябва да разкажа всичко на издателя ми, за да уточним най-добрата ни стратегия.
— Няма да казваш и дума за Луси на скапания си издател.
— Ставаш доста агресивна, Кей.
— Такава съм.
— Сигурно това е риск на професията, като се има предвид, че през целия си живот си рязала хора — рязко каза тя.
Луси щеше да се нуждае от свой собствен сапун, защото те сигурно нямаха това, което тя харесваше. Влязох в банята и взех любимите й сапуни на „Шанел“. Гласът на Дороти ме следваше упорито. Влязох в спалнята, където беше Луси. Намерих я седнала в леглото.
— Не знаех, че си будна — казах и я целунах. — Тръгвам след няколко минути. Малко по-късно ще дойде кола, за да вземе майка ти и теб.
— Ами шевовете в главата ми?
— Те ще са готови след няколко дни и някой от персонала в клиниката ще се погрижи за тях. Вече им обясних всички тези неща и те са съвсем наясно с положението ти.
— Косата ме боли — съобщи тя с мрачна гримаса и докосна върха на главата си.
— Нервите ти малко са пострадали. Ще премине постепенно.
Подкарах към летището отново под проливен дъжд. Подгизнали листа покриваха асфалта, а температурата бе спаднала до единайсет градуса.
Първо отлетях за Шарлът, тъй като не изглеждаше възможно да тръгна нанякъде от Ричмънд, без да се отбия в някой друг град, който невинаги беше дори по пътя ми. Часове по-късно пристигнах в Ноксвил. Времето беше още по-студено и мрачно.
Взех такси и шофьорът, който беше местен и се наричаше Каубоя, ми разказа, че пишел песни и свирел на пиано, когато не карал таксито. Докато ме закара до „Хайът“, вече знаех, че веднъж годишно отивал в Чикаго, за да зарадва жена си, и редовно разкарвал из града разни дами от Джонсън Сити, които идвали тук да пазаруват. Слушайки го, си припомних за невинността, която хората като мен бяха загубили. Когато слязох, дадох щедър бакшиш на каубоя. Той изчака да се настаня в стаята си, после ме заведе до ресторант „Калхун“, който гледаше към река Тенеси и обещаваше най-хубавите ребърца в Съединените щати.
Ресторантът беше доста оживен и ми се наложи да почакам на бара. Открих, че днес беше празникът на университета в Тенеси и накъдето и да погледнех, виждах якета и блузи в яркооранжево и бивши и настоящи възпитаници на университета от всички възрасти, които пиеха, смееха се и обсъждаха следобедния мач. Непрестанните им дрезгави викове долитаха от всеки ъгъл. Не се вслушах в нито един от разговорите и това, което чувах, бе постоянно, плътно ръмжене.
„Водните плъхове“ победили „Петлите борци“ и битката била по-сериозна от всяка друга в историята на света. Когато мъже в шапки с емблемата на университета от време на време се обръщаха към мен, искайки съгласието ми, аз искрено кимах и потвърждавах, защото, ако някой в тази зала проявеше смелостта да съобщи, че не е присъствал на мача, щяха да погледнат на него като на истински предател. Заведоха ме до масата ми чак към десет вечерта, а дотогава вече бях доста изнервена.