Но мен не ме възпират подобни заблуди. Нито моето самоубийство може да се свърже с наскоро приключилия философски диалог с професор Джеймсън Ланг. Доводите му, които силно напомняха на нещо, написано някога от Киркегор, ми бяха познати. Всъщност неговата истина е очевидна сама по себе си.
Аз вече бях решил да се самоубия и това щеше да стане рано или късно. Особено когато умът ми е ясен и равностоен на великия философски диспут с ужасната неизвестност, която ще последва дългия сън.
Как тогава да ви опиша обстоятелствата около моята смърт?
Искате ли да ви кажа само, че се прибрах вкъщи и се обесих? Дори да беше вярно, това не е много подходящ край на историята на моя живот. Да кажеш простата истина е глупаво, все едно да не кажеш нищо, освен ако това нищо не е свързано с философията. Макар този подход да е единствено правилният, аз подозирам, че може да не ви удовлетвори. Естествено, вие искате нещо повече, може би нещо метафизично. Съжалявам, но трябва да ви разочаровам. Несъмнено вие бихте предпочели някаква история за начина, по който се самоубивам, и какво е станало непосредствено след моята смърт. История, която да послужи като обяснение за всичко, случило се преди.
Но моите истории могат да послужат за обяснение само по следния начин: всеки, който ме е разбрал, накрая ги разпознава като безсмислени, ако се е издигнал чрез тях — върху тях — над тях. Също както след няколко минути и аз ще се кача на стълбата и ще сложа главата си в примката. И вие като мен, така да се каже, трябва да блъснете стълбата, след като сте се изкачили по нея. Вие трябва да преодолеете тези истории като обикновени пропозиции: тогава ще видите правилно света.
Съжалявам, че обстоятелствата не ми позволяват да кажа нещо повече от това, но за което не може да се говори, за него трябва да се мълчи.
19.
Автоматичното джобно ножче още беше отворено в ръката й. Наточеното като бръснач острие се подаваше от стиснатия й юмрук. Държеше го на разстояние от себе си, все едно че беше член на бандата на Акулите или на Изтребителите от „Уестсайдска история“, готов за улична схватка. Само че схватката бе свършила. Две санитарки качваха тялото на мъжа на количката. Завързаха го с ремъци, сякаш би могъл да стане и да върви. Нямаше голям шанс за това. Не и със смачкана дихателна тръба.
Доволна от работата, която бе свършило джобното ножче, тя го вдигна към очите си, за да го разгледа по-отблизо. Беше го купила импулсивно, докато предишната година прекарваше отпуска си в Италия. Нещо, което да слага в чантата си, за да се чувства по-сигурна, когато не носи пистолета. Изненада се как бързо го използва — макар и не по първоначалното му предназначение.
Двете санитарки насочиха количката с дистанционно управление към коридора и после към вратата на асансьора. Това й напомни за играчката, която бе имала като дете. „Не е за момичета“ — беше казал баща й. „По-добра е от играчките за момичета“ — помисли тя.
Портиерът отвори външната врата. Количката се блъсна в задната част на линейката и автоматично задейства електронния елеватор, който я вдигна от асфалта като кофа с боклук и я изтегли в изрисуваната с реклами за лекарства каросерия. В същата секунда вратите се затвориха и синята лазерна лампа на покрива започна да хвърля светкавици във всички посоки.
Двете санитарки колебливо погледнаха Джейк и по-точно ножа, който още беше в ръката й. Едната отвори уста да каже нещо, но колежката улови погледа й и поклати глава, за да й покаже, че е по-добре да не задават въпроси. Работата им беше да вземат пациента и да го закарат в болница. Нищо повече. Но жената с ножа ги заговори:
— Къде ще го закарате? В коя болница?
Едната санитарка сви рамене и посочи картата му за самоличност.
— Зависи от документа. Още не съм го сложила в компютъра. Щом го направим, кодът му ще ни каже къде е регистриран и ще го закараме там.
Джейк посочи двамата мъже, които седяха в спрялата наблизо полицейска кола.
— Виждате ли онези ченгета?
— Да.
— Те ще карат след вас. Гледайте да не ги загубите някъде по пътя.
— Добре. Както кажете.