— Нямам право да ти кажа, сержант — отговори Джейк, като се намрази за сдържаността си.
Не обичаше да държи в неведение полицаите, разследващи дадено престъпление, но след като Министерството на вътрешните работи настояваше да не се изнася информация, свързана с програмата „Ломброзо“, тя нямаше голям избор. Изненада се, че стои в галерията „Тейт“ и се е вторачила в петното кръв на пода. Преди по-малко от половин час Джейк беше в Института за изследване на мозъка и там й се обадиха от Ню Скотланд Ярд. Още докато стоеше до „Парадигма Пет“, а Ят се опитваше да проследи източника на влизането с взлом в програмата „Ломброзо“, машината намери името Оливър Джон Мейхю като жертва в контекста на едно разследване на тежко престъпление в полицейския компютър в Кидлингтън и подаде сигнал на другия компютър, че Мейхю е ВМЯ-отрицателен.
— Да кажем, че разследвам подобен случай — добави тя. — Някой от любителите на изкуството видял ли е нещо?
— Засега не. Дори да са видели, вероятно са помислили, че е някакво художествено изпълнение.
— Посред бял ден. Не ми казвай, че и проклетите врати са били затворени. Никакви свидетели ли няма? Божичко!
— Директорът на галерията е тук. Вероятно ще искаш да говориш с него. Господин Спенсър.
Това беше отмъщението на сержанта, задето не му казваше нищо. Джейк се усмихна кисело. И тя би постъпила като него. Погледна през рамо и видя един висок изискан мъж, облечен в сив костюм. Стоеше със скръстени ръце и едва прикриваше нетърпението си.
Джейк се приближи до него, представи се и после го остави да се оплаче колко е непоносимо за всички, че на никого не е разрешено да напуска галерията. Тя направи знак на сержант Брус да се присъедини към тях.
— Хората ти свършиха ли с проверката на картите за самоличност?
— Да, главен инспектор.
— Е, господин Спенсър — обърна се тя към директора, — вече всички могат да излязат. Вие също.
Но Спенсър още не беше приключил с оплакванията си за своеволията на столичната полиция.
— Господин Спенсър — каза Джейк, след като няколко минути търпеливо го слуша, — знаете ли, точно тук не е мястото на най-великия художник на Англия. Не мислите ли, че пространството е твърде тясно за един човек с въображение като на Блейк?
Директорът на галерията се намръщи още повече и изръмжа:
— Не ми казвайте как се ръководи художествена галерия, главен инспектор.
— Ами тогава и вие не ми казвайте как се ръководи полицейско разследване.
В същия миг Спенсър изпъшка отчаяно и посочи един полицай от екипа на Брус, който изрязваше с нож за линолеум окървавената част от мокета, където бе намерено тялото на Мейхю.
— Това вече е прекалено! Какво ще кажете за мокета ми?
— Не се безпокойте — отговори Джейк. — Ще ви го върнем, щом свършим с тестовете. Кой знае, ако му сложите една хубава рамка, може да го изложите в галерията.
Устата на Спенсър се отвори и затвори и след като не чу нищо от зловонните й розови дълбини, Джейк му пожела приятен ден и излезе.
Мейхю бе откаран в една частна клиника, прикрепена към болница „Уестминстър“. Заведението приличаше на скъп хотел — дебели килими, кожени мебели, големи съвременни картини и дръвчета бонзай. Имаше дори фонтан, чиито води се стичаха по мозайката в рецепцията. Миризмата на дезинфекционни препарати и белите престилки, появяващи се от време на време, изглеждаха не на място, сякаш се бе случило нещо, което бе смутило атмосферата на тихия и спокоен лукс.
Детектив инспектор Станли я чакаше в коридора пред операционната зала. Когато пое разследването, Джейк си спомни обстоятелствата, при които се запознаха, и се запита дали да го задържи да работи по случая. Можеше ли да разчита на него? Ед Крашо познаваше Станли и твърдеше, че е добър и надежден полицай, макар и доста буквален. Джейк беше склонна да приеме тази критика като точка в полза на Станли. Надяваше се тя да извърши скоковете във въображението, необходими за решаването на случая, така че предпочиташе да работи преди всичко с хора, на които можеше да има доверие, че ще правят само каквото им каже. Мнението й за повечето колеги от Ню Скотланд Ярд беше, че въображението е обикновено признак за корупция.
Станли беше висок, в добра физическа форма, с дълги коси и бял като платно. Леко се олюля, когато започна да докладва.