Седемнайсетгодишната Джейк я намери легнала на пода в навеса в градината, със забит в гърдите кухненски нож. Естествено, тя предположи, че убиецът е баща й. Вероятно майка й бе искала да изглежда така. Но полицията установи, че менгемето на работната маса на баща й е било нагласено така, че да съвпада с широчината на дръжката на ножа. Стигнаха до заключението, че майка й е нагласила менгемето и после умишлено се е нанизала на ножа, подобно на римски пълководец. Дълго време Джейк смяташе, че полицията греши и баща й е убил майка й. Едва когато стана полицай, тя прие достоверността на извода им.
Фактът, че майка й се бе самоубила, остави у Джейк постоянен ужас от самоубийството. Да не говорим за силната омраза към баща й. И до смъртта му, причинена преди три години от тумор в мозъка, което поне обясняваше отвратителното му държане, ненавистта на Джейк към най-важния мъж в живота й се бе превърнала в нещо, обхващащо целия мъжки пол…
— Възможно ли е да не мразиш мъжете изобщо?
Джейк не отговори.
— А теоретично смяташ ли, че можеш да имаш удовлетворяваща връзка с мъж?
— Труден въпрос. Ако имаше моята професия и виждаше някои от нещата, на които мъжете и само мъжете са способни… Господи!
Тя се замисли за мъртвото тяло на Мери Улнот и за мръсните думи, изписани с червило по него.
— Ами, теоретично, да, мисля, че е възможно. Но виж какво, не съм тук, защото смятам, че нещо не е наред със сексуалната ми нагласа.
— Да, знам, ти си тук, защото мислиш, че животът ти няма смисъл.
— Точно така.
— Животът ти няма смисъл заради собствената ти онтологична несигурност, Джейк. Защото си раздвоена срещу самата себе си. Разделението у теб се изразява в патологичните ти прояви на враждебност към мъжете. Ти си интелигентна жена. Не е нужно да ти го казвам.
Джейк седна и закри с ръце голото си тяло. Въздъхна дълбоко и провеси крака от канапето. Доктор Блакуел стана, върна се при бюрото си, седна и отбеляза нещо в досието на Джейк.
— Знаеш ли, днес постигнахме истински напредък — хладнокръвно каза тя. — Ти за пръв път призна, че ако не е бил баща ти, нещата за теб са щели да бъдат различни.
Джейк стана от канапето, взе халата, облече го и попита:
— И какво доказва това?
— О, не знам дали доказва нещо. В неоекзистенциалната психотерапия на доказателството не се придава особено значение. Но това очевидно е от изключителна важност в живота ти.
— Разбира се. Нали съм ченге, за бога…
— Чудесно. Само че аз поставям под въпрос валидността на този факт като единствен критерий за обуславяне и на личния ти живот. Насилието и враждебността са само подсилващи фактори за онова, което се опитваш да докажеш на себе си. И да потиснеш. Вероятно когато приемеш правдивостта на избора, който имаш, доказателството няма да ти се струва толкова важно. Но докато нещата се подобрят, мисля, че трябва да откриеш поне един мъж, на когото да се възхищаваш от цялото си сърце, така както си се възхищавала на баща си. Може би тогава ще почувстваш, че животът ти отново има смисъл.
Джейк кимна.
— Може би.
Доктор Блакуел се усмихна.
— Ето, в това се състои изборът.
Джейк беше трийсет и седем годишна и живееше сама в Батърси, близо до Кралската академия по балет. Когато беше малка, искаше да стане балерина, но баща й каза, че е твърде висока, и поне веднъж се оказа прав.
Апартаментът й се намираше на най-горния етаж на една сграда в стар стил и от малкия бетонен балкон, който приютяваше невероятно изобилие от зеленина, се откриваше прекрасен изглед към реката. Джейк харесваше апартамента си и балкона градина. Ако имаше някакъв недостатък, това беше, че се намира твърде близо до летище „Уестланд“. Белите хеликоптери — досущ гигантски гларуси — шумно кръжаха над балкона, особено когато Джейк се печеше на слънце.
За известно време тя се бе опитала да споделя дома си с едно момиче, Мерион. Майките им бяха приятелки. Отначало се спогаждаха. Джейк не възрази, когато Мерион започна да води косматия си приятел Йоно и да прави шумно любов във ваната й. Не каза нищо дори когато после не я измиха добре. Но когато в непростимо състояние на пълна трезвеност Йоно започна да я сваля и Джейк реагира, като го простря в безсъзнание на пода, Мерион се обиди от безцеремонното й държане и скоро след това я напусна.