— Надявам се, че не те събудих — каза той с очарователна неискреност.
Джейк се изсмя подигравателно.
— Знаеш ли колко е часът?
— Разбира се. А ти искаш ли да знаеш защо съм още в шибания Институт за изследване на мозъка, вместо да чукам жена си вкъщи?
— Ами, обзалагам се, че това й липсва — каза Джейк, нагласяйки цвета на екрана и усилвайки жълтото, докато главата на Чун заприлича на голям лимон.
— Имаш право — рече той, без да обръща внимание на иронията й.
Джейк запали цигара.
— Виж какво, сержант, ако имаш да докладваш нещо…
— Не се обадих само за да те видя без грим — изръмжа той. — Или с кого спиш.
— С кого спя ли? — измърмори тя. — Защо изведнъж стана толкова свенлив?
— Моля?
— Нищо. Виж какво, кажи ми какво си открил, защото искам да спя, малко жълто копеле.
— Мога да се оплача в Отдела за расов тормоз за тази забележка. Реших проблема ти, бяла лейди.
Джейк се надигна.
— Искаш да кажеш, че можеш да обясниш как е било извършено проникването в програмата?
— Не е зле — рече Чун, ухилвайки се при вида на внезапно разголените гърди на Джейк. — Съвсем не е зле. Виж какво, позволи ми да видя и останалото, и ще забравя за расисткото ти отношение, а?
Джейк вдигна чаршафа до брадичката си. Изпита желание да го напсува, но в същото време не искаше да рискува и да го принуди да стане още по-неотзивчив. Познаваше го достатъчно добре, за да съзнава, че е способен да създаде всякакви пречки. Затова стисна зъби, не обърна внимание на сексистката му забележка и го помоли да обясни какво е открил.
— Ако бях на твое място, щях да домъкна белия си задник тук — каза Чун. — Незабавно. Трудно е да ти разкажа по видеотелефона, а няма да съм тук, когато дойдеш да ме търсиш сутринта. Работя по този въпрос от двайсет часа и веднага щом ти обясня как стоят нещата, отивам вкъщи да поспя.
— Гледай да си заслужава — изръмжа Джейк и затвори.
Естествено, малко се притесних, когато видях вечерния вестник. Информацията само потвърждаваше онова, което казах за функциите на мозъка. Знаех, че беше грешка да стрелям в челото, а не в тила. Така се получава, когато си нетърпелив.
Не се съмнявам, че най-малкото ще причиня на Ръсел частична слепота, тъй като зрителният нерв и септалният и преоптичният участък се намират в тази част на мозъка. (Като се замисля, можех да увредя и най-важното — хипоталамуса, откъдето, разбира се, започнаха всичките му неприятности.) Ето защо, шансовете му да идентифицира нещо, освен вътрешната страна на собствените си клепачи са малки, въпреки написаното в „Ивнинг Стандард“. Виждате ли, че не трябва да вярвате на всичко, което четете във вестниците? Както и да е, за в бъдеще ще бъда по-внимателен и винаги ще се прицелвам в малкия мозък и в кората на главния мозък.
Функцията на мозъка е изключително интересна област. Всеки, който се съмнява в думите ми, трябва да се опита да прецени точно коя част от мозъка му извършва мисленето в момента. Опитайте — затворете очи и се съсредоточете върху изображението на собствения си мозък. Ще е по-лесно, ако имате апаратура за виртуална реалност, която да ви помага, но ако нямате, позволете да ви опиша какво е положението.
Гледан отгоре, вашият мозък прилича повече на нещо от Дантевия „Ад“. Яма, в която са попаднали изгубените души. Телата им са преплетени и не оставят място за тяхната отчаяна агония на проклятие. Гледка, пред която вероятно са били изправени освободителите на Аушвиц, вторачени в купищата голи непогребани тела. Отвратително, гъсто желе от човешки същества.
Гледан отстрани, вашият мозък наподобява танцьор или невероятно мускулест акробат, свит като зародиш.
А гледан отдолу, мозъкът представлява нещо като гнусен хермафродит. Фронталните изпъкнали части се доближават като устните на женско влагалище. А под тях е Варолиевия мост и продълговатият мозък, които напомнят на полувъзбуден пенис.
А ако го разрежете на темето от ухо до ухо, несъвършената симетрия на вашия мозък прилича на Точковия тест на Роршах — онзи диагностичен метод за изследване на психически разстроената личност, предпочитан в миналото от психолозите.