— Неправомерен достъп? — намръщи се Джейк. — Не е ли разполагал с оперативния код и с паролата за деня?
Чун натисна едно друго копче на плоското стъкло на масата, за да покаже списъка на номерата на операциите.
— Да, имал ги е. Използваната в онзи ден парола е била ЧАНДЛЪР. Но не ме питай как я е научил. Не знам. Поне още не. Достъпът е бил неправомерен, защото нашият човек не е знаел идентификационния номер на системата.
Джейк кимна.
— Защитното устройство е било холограма на триглаво куче.
— Цербер.
— Познаваш ли програмата?
— Не, но съм учила класическа литература.
— Да. Нашият взломаджия — също. Ето, това им е лошото на хората, които обезопасяват компютрите. Мислят, че всички са невежи като тях.
— Това отнася ли се и за доктор Сейнтпиер?
— Особено за него. В Хонконг имаше много такива. Проклети твърдоглавци. Могат да мислят само в права линия.
— Предполагам, че нашият компютърен пират е успял да се промъкне покрай Цербер.
— Да се промъкне ли?
Чун се ухили щастливо и бързо написа поредица от указания.
Цифрите изчезнаха и на екрана се появи графика на спящо триглаво куче в естествен ръст. Джейк се зарадва, че е заспало, макар да беше холограма.
— Той го е упоил — каза Чун.
— Упоил е компютърно куче? — удиви се Джейк. — И как може да стане това?
— Обясненията са дълги, но това е метод, познат под името Троянски кон. Има различни видове, но нали схващаш основната идея?
— Бой се от данайците, дори когато ти носят дарове, а? Хитро.
Чун поклати глава.
— Най-хитрото предстои. Ти разпита всички консултанти. Зададе им въпроса дали си спомнят кодовите имена на някои от ВМЯ-отрицателните и кой би проявил по-изразена враждебност към програмата.
— Да. Имаше списък. Но само от кодови имена. Сейнтпиер каза, че първото правило било да се запази поверителността на тяхната самоличност. Беше сигурен, че компютърът няма да издаде имената и адресите им.
— Но взломаджията е успял да се добере точно до тях.
Джейк запали цигара. Беше твърде рано сутринта, за да се тревожи относно забраната на тютюнопушенето.
— И аз щях да те накарам да направиш това — каза тя.
— В такъв случай вече съм те изпреварил. Внимавай накъде издухваш пушека. Пречи на холограмата.
Джейк дръпна ръката си далеч от екрана.
— Има отделен списък на всички кодови имена. Съхранява се в друга система, която не е подчинена на първото правило на „Ломброзо“. Но за съжаление, това са кодовите имена и нищо повече. Както и да е. Взех този списък и зададох на „Ломброзо“ един въпрос.
— Какъв?
— Ами, мислех си, да предположим, че моето име е в системните файлове на „Ломброзо“. Бих ли се доверил на сигурността на системата? Не. Затова ще поискам да изтрия името и адреса си. Потвърдих, че всяко име в списъка с кодови названия е от първичния файл, защото подозирах, че нашият човек вече е заличил самоличността си.
— И?
— Направих го. Едно по едно. И накрая намерих онова, което търсех. По-точно не го намерих, ако разбираш какво искам да кажа. Написах едно кодово име, за което със сигурност знаех, че е било използвано, и поисках потвърждение. Отговорът беше, че що се отнася до системата „Ломброзо“, такова кодово име не съществува. — Той млъкна за миг, после сви рамене, сякаш се извиняваше, и добави: — И тогава гръмна.
— Какво е гръмнало?
— Шибана логическа бомба. Копелето беше оставило капан, който задействах, когато се опитах да потвърдя кодовото му име.
Джейк се намръщи.
— Какво означава логическа бомба, по дяволите?
— Адски много пари. Програма със закъснител — отговори Чун и прехапа устни. — С унищожителен ефект.
— О, Господи! — възкликна Джейк. — Да не искаш да кажеш, че тази логическа бомба е съсипала цялата система?
— Не съвсем. Пуснах в действие всичките си специални програмни продукти. Но докато намеря подходящата програма, част от системата беше увредена.
— Коя част?
— Базата данни за ВМЯ-отрицателните.
— По дяволите!
— Не цялата. Само част.
— Каква част?
Чун сви рамене.
— Трудно е да се каже. Може би трийсет-четирийсет процента.