Всъщност това е повече трактат, отколкото разказ. Повече дневник, отколкото проза. Оставям този ръкопис не знам за кого. Вече не знам за какво се разказва.
7.
Джейк написа доклада си до помощник полицейския комисар. Гилмор разсеяно гризеше нокти. Накрая тежко въздъхна.
— Знае ли за това професор Глайтман? — уморено попита той.
— Да.
Рунтавите му вежди се свъсиха в безмълвен въпрос.
— Не остана много доволен — добави Джейк.
— Представям си. И ти си убедена, че онази логическа бомба не е избухнала по вина на сержант Чун, нали?
— Напълно. Шефът на Чун от отдел „Компютърни престъпления“ дойде в Института, за да провери точно какво се е случило. Той вече потвърди разказа на сержант Чун.
— Добре. Последното, което искаме, е Министерството на вътрешните работи да ни обвини за това.
Гилмор се облегна назад и завъртя стола така, че да погледне през прозореца на кабинета си в Ню Скотланд Ярд. Намираха се само на километър от галерията „Тейт“, мястото на последното убийство, свързано с „Ломброзо“. Някъде отгоре бръмчеше полицейският хеликоптер, който постоянно патрулираше над покривите около Министерството на вътрешните работи и Парламента, търсейки терористи или самотни чудаци. Джейк знаеше, че на борда на хеликоптера има камери, достатъчно силни, за да заснемат гребенчето в косите й, да не говорим за сложните подслушвателни устройства. Изкушението да се използва тази апаратура беше очевидно и понякога екипите за въздушно наблюдение отиваха твърде далеч. Вестниците още бяха пълни с клюките за политическия скандал — резултат от заснетия от екипите компрометиращ разговор между двама депутати хомосексуалисти, докато ядели сандвичи на площада пред Парламента.
— И така, какво ще правим сега? — попита Гилмор.
— Ами сержант Чун каза, че с компютърната система на Института за изследване на мозъка понякога е възможно да се възстанови материалът, който случайно е бил изтрит. Нарича се електронен шип. Наредих му веднага да се залови с това.
Гилмор поклати плешивата си глава и продължи нервно да приглажда сивите си мустаци.
— Не ги разбирам тези проклети компютърни специалисти — раздразнено каза той, прехвърляйки вниманието си върху копчетата на добре изгладената си униформа. — Или нещо е било изтрито, или не е било.
От гнева лекият му северняшки акцент стана по-осезателно шотландски.
— И аз това казах — отговори Джейк. — Но Чун обясни, че понякога изкуственият интелект намира начин да изтрие нещо от директорията на файла и въпреки това да го съхрани някъде в главната директория.
— Някакви други блестящи идеи, Джейк? Последните думи на Мейхю?
Тя сви рамене.
— Вероятно е мислил, че хората от „Ломброзо“ са му поставили капан, за да го убият. Може дори да е имал право. А може би просто е страдал от параноя.
— Да, представям си как се е чувствал.
— Сержант Чун има друга идея. Смята да проникне в онова, което е останало от базата данни на „Ломброзо“. Нали си спомняш, че компютърът с програмата „Ломброзо“ е свързан с нашия в Кидлингтън? И че тяхната система би трябвало да ни предупреди, ако някое име, което ние сме вкарали в нашия компютър в процеса на разследване на тежко престъпление, е в списъка с ВМЯ-отрицателните?
Гилмор кимна.
— Ами Чун иска да вземе телефонния указател на цялото Обединено кралство, който е записан на поредица от дискове, и да вкара всички имена и номера в полицейския компютър в контекста на измислено разследване на убийство. Може би ще отнеме повече време, но идеята е „Ломброзо“ да бъде принудена да пусне имената и номерата на ВМЯ-отрицателните. Или поне онези, които са останали след избухването на логическата бомба, заложена от убиеца. По този начин ще можем поне да държим под наблюдение някои от тях.
Гилмор се хвана за главата.