— Говоря за систематичен комбиниран профил. Опитваме се да установим какъв тип е извършителят, а не кой е самият индивид. Отделът по бихейвиоризъм към Ню Скотланд Ярд вече прави задълбочени психологически изследвания на всеки — от Йоркширския изкормвач до Дейвид Бойсфийлд. Ще използваме технически анализи като сравнение в опита си да идентифицираме престъпника, когото търсим. Но ми трябва информация. Контактът с убиеца ще ни даде нещо.
Гилмор кимна сериозно.
— Какъв човек мислиш, че търсим, Джейк?
— Аз ли? — Тя сви рамене. — Ами мога само да кажа, че не е дезорганизиран асоциален тип. Той е хитър, методичен и пресметлив. За него убийството е самоцел. Това, между другото, е много необичайно. Повечето серийни убийци са подтиквани от силни страсти. Но този човек се вдъхновява единствено от собственото си чувство за призвание. Това означава, че той няма явни слабости, което го прави изключително опасен.
Гилмор въздъхна.
— Добре, Джейк, ти обоснова хипотезата си. Ще имаш пресконференцията си, дори ако трябва да падна на колене пред онази кучка.
— Благодаря.
— Още един въпрос, Джейк.
— Да?
— Кой беше този Витгенщайн?
Психиатърът, който си спомняше, че е дал съвет на ВМЯ-отрицателен мъж с кодово име Витгенщайн, беше доктор Тони Чен. И той беше имигрант от Хонконг, само че малко по-възрастен от сержант Чун и с по-добри обноски. Изглеждаше доволен от възможността да сътрудничи на Джейк, макар това да включваше нахлуване в собственото му подсъзнание.
— Не го помня много добре — призна той. — Оттогава разговарях с няколко ВМЯ-отрицателни. След време става трудно да ги различаваш. Особено онези, които не се връщат за редовни консултации. Доколкото си спомням, Витгенщайн също не дойде. Добре, да започваме.
Доктор Кари Клибъри, шефката на психиатричния отдел към програмата „Ломброзо“, се погрижи за хипнотизирането на колегата си. В кабинета й в Института за изследване на мозъка бяха и професор Глайтман, и Джейк. След като му инжектира успокоително, за да се отпусне, тя каза на Чен, че ще предизвика транс с помощта на светлина от стробоскоп и на метроном.
— Предимството е, че се съчетава слуховото и зрително съсредоточаване — обясни тя на Джейк. — За мен това е най-ефикасният метод.
Джейк, която също имаше магистърска степен по психология, вече знаеше това, но не каза нищо, защото предпочиташе доктор Клибъри да работи за нея, вместо против нея.
Чен седна на едно кресло срещу светлината и зачака лекарството да подейства. След една-две минути той кимна на доктор Клибъри, която включи стробоскопа и пусна метронома, нагласяйки скоростта така, че да съответства на проблясъците светлина. После започна да говори. Имаше приятен глас — спокоен и уверен, с лек ирландски акцент.
— Продължавай да гледаш светлината и не мисли за нищо друго, освен за нея… След малко клепачите ти ще натежат и ще ти се доспи… ще се отпуснеш… клепачите ти натежават все повече…
По широкото лице на Чен пробягваше ту светлина, ту сянка — досущ крилете на огромен молец — и докато минутите минаваха, дишането му ставаше все по-равномерно и дълбоко.
— Скоро ще искаш да затвориш очи, защото клепачите ти стават много тежки и много ти се спи…
Малките ноздри на Чен се разшириха, устата му се отпусна, а очите толкова се присвиха, че беше невъзможно да се каже дали са отворени, или затворени.
— А сега, докато клепачите ти се затварят, ти ще се отпускаш все повече и повече… главата ти ще увисне на гърдите… и ще те обземе приятна и успокояваща отпадналост…
Главата му се люшна и клюмна на гърдите. Клибъри продължи с поредица от насоки, постепенно свивайки съзнанието на Чен и отстранявайки всяко отвличане на вниманието, което би попречило на въздействието на думите й. Тя угаси светлината, но гласът й запази успокоителния си тон, сякаш придумваше котка да отиде при нея.
— И с всеки дъх, който поемаш, ще се отпускаш все повече… още и още…
Клепачите на Чен леко потрепнаха и устните му помръднаха. Дишането му се забави. Беше ясно, че изпада в транс.
— Съсредоточи се върху гласа ми. Нищо друго няма значение, само звукът на моя глас. Сега нищо друго не те безпокои. Съществува единствено моят глас.
Първата част на встъпителното слово на доктор Клибъри беше произнесена с бавно, монотонно темпо, сякаш казваше молитва в църква, но после гласът й стана насърчителен и спокойно настоятелен. А призивите й към отпускане включваха все по-сложни групи от мускули. Когато най-сетне се увери, че тялото на колегата й е напълно отпуснато, тя изключи метронома и се залови да задълбочава унеса на Чен чрез използването на въображението.