— Би било логично. Да.
Тя посочи за пети, после за шести път. Накрая дойде въпросът, който беше убедена, че все някой ще зададе.
— Джон Джойс, „Гардиан“. Главен инспектор Джейкович, бихте ли коментирали слуха, че убийствата са свързани с програмата „Ломброзо“, която в момента се осъществява от Института за изследване на мозъка към правителството?
Детектив старши полицейски офицер Шали я изпревари.
— Мисля, че аз мога да отговоря на този въпрос — каза той, поглеждайки Джейк, сякаш за да се увери, че тя няма нищо против да я прекъсне. Но Джейк знаеше, че това е само за пред хората. На Шали изобщо не му пукаше дали е така, или не. — Както каза главният инспектор, има множество слухове относно тези убийства. Свързват ги с какво ли не — от загубата на Англия в мача за Световната купа до климатичните промени на Земята. Само ще кажа, че на този етап от разследването ние няма да отхвърлим никоя хипотеза, колкото и да е фантастична.
Гилмор стана и обяви пресконференцията за закрита. Имаше още въпроси, но тримата не им обърнаха внимание. Излязоха в коридора и Гилмор въздъхна облекчено.
— Добре се справи, Кийт — каза той.
— Благодаря — отговори Шали. — Не беше лесно, нали? Човек не може да има доверие на тези шибани копелета от „Гардиан“, че ще играят честно.
Гилмор мрачно кимна.
— Крайно време е да поговоря за тях с пресслужбата. Да им дам урок. Никакви изявления за пресата. Известно време ще ги държа в неведение. Нека най-после се научат да спазват правилата като всички останали влечуги.
— Знам ли — обади се Джейк. — Не можеш да ги обвиниш, че не са се опитали.
Гилмор я погледна в очите и пренебрегвайки мнението й, я поздрави за представянето.
— Браво, млада госпожице — покровителствено каза той, сякаш беше снизходителен чичо.
Джейк положи усилия и успя да се усмихне със стиснати устни.
— Надявам се, че знаеш какво правиш. Ако това се обърне срещу нас…
Този път Гилмор не довърши предсказанието си. Потърка нос и добави:
— Да се надяваме, че онзи Витгенщайн гледа телевизия.
„Няма начин да не гледа“ — мислеше си Джейк, докато се прибираше вкъщи. Телевизията беше най-великият британски бог. Нали и самата тя често се връщаше капнала от умора и нямаше сили за нищо друго, освен да се вторачи в немигащото й око. Но точно поради тази причина бе сложила телевизора си в необичайно положение — така, че да не изпитва желание да гледа. Телевизорът стоеше високо над лавиците с книги, под прав ъгъл с най-късата стена и непосредствено срещу вратата, което задължаваше всеки, който иска да гледа, да стои прав. Не че Джейк не обичаше документалните предавания за далечни войни, криминалните филми или двуминутните рекламни паузи, появяващи се на всеки четвърт час. Дори когато знаеше, че няма нищо интересно, Джейк намираше телевизора странно притегателен. И затова се опитваше да направи гледането на телевизия достатъчно неудобно, за да може да върши нещо друго, например да чете.
И в това отношение професията й имаше неблагоприятно въздействие върху живота й, защото докато кариерата й напредваше и я задържаше до късно в Ню Скотланд Ярд за сметка на личния живот, тя установи, че усилието да чете нещо друго, освен глупости, е твърде голямо. Понякога, докато оглеждаше рядко избърсваните от прах лавици, й беше трудно да повярва, че книгите по тях са на човек, спечелил стипендия за Кеймбридж.
Много от книгите имаха вулгарни корици — истории с невероятни сюжети за квартални убийства, разследвани от остроумни частни детективи или пийнали инспектори, чийто живот беше изпълнен с особени занимания, романтични флиртове, приключения в странство, сладкодумни престъпници, мъдри забележки и удовлетворяваща развръзка. Живот, който изглеждаше коренно различен от нейния. Единствената й утеха беше, че тези истории се пишат от хора, които явно нямат представа за скучната, безразсъдна и брутална прозаичност на истинското убийство. Това беше една представа, подсилена от рисунките на кориците, които показваха лицата на свежи румени млади майки, на лукави интелектуалци с очила, на загладени и добре облечени рекламни типове, на суховати учени, на превзети стари моми с добро храносмилане и на почти безобидни психопати, чиито безмилостни и мрачни погледи на Бостънски удушвачи напомняха на Джейк за баща й.
От време на време идеите на авторите за мръсни убийства я караха да се смее на глас. Но преди всичко я подтикваха да заведе някой от тях в лабораторията, за да види едно наистина мръсно убийство с целия му отвратителен, хаотичен и абсолютно безсмислен ужас.