През това време командирът на Въоръжения тактически взвод бе извъртял малкия микрофон, прикрепен към шлема му, пред устата си и беше издал заповедта.
Няколко минути не се чуваше нищо, освен онова, което в тази част на Лондон можеше да мине за звука на тишината — уличното движение по Северното околовръстно шосе, усилената докрай стереоуредба „Никамвижън“, куче, използваше отсъствието на господаря си, за да се скъса от лай, фургон за сладолед, бълващ като обезумял мелодията „Ах, какво красиво утро“, и вятърът, клатещ рододендроните.
Джейк дишаше учестено. Все още не можеше да проумее какво точно не е наред с цялата ситуация. До полицейските коли спря дълъг черен мерцедес. Гилмор, облечен в смокинг, слезе от автомобила и посочи с пръст Шали. Онова, което каза, почти мигновено беше забравено.
Звукът от автоматично оръжие съвсем не е нещо обичайно за западните лондонски предградия. Там хората не са свикнали с този звук и мислят, че има късно или ранно увеселение с фойерверки, независимо от датата в календара. И в деветдесет и девет от случаите се оказва точно това. Но този път Джейк, Станли, Шали, Гилмор и командирът на взвода разбраха за какво става дума и инстинктивно залегнаха. Шали и Колингуд дори посегнаха към оръжията си.
— Сержант, какво става, по дяволите? — изкрещя в микрофона командирът.
Последва още един, по-продължителен гърмеж и после отново настъпи тишина. След минута-две от градината се чуха викове и Колингуд се изправи.
— Всичко свърши — каза той. — Човекът в къщата е арестуван.
— Слава богу — рече Гилмор.
— А стрелецът на верандата? — попита Джейк.
— Откри огън и беше застрелян — обясни командирът.
— Мъртъв ли е? — попита Гилмор.
Колингуд се намръщи. Беше объркан.
— В случаи, в които са замесени терористи, премахването е нещо обичайно. Освен ако няма изрични инструкции за противното.
Той погледна смутено Шали, сякаш търсеше потвърждение, че такива указания не са били дадени.
— И кой нареди извършването на тази операция?
Колингуд се намръщи още повече — усети, че нещо не е наред — и посочи Шали.
— Той, сър. Искам да кажа, старши полицейски офицер Шали.
Командирът отново долепи слушалката до ухото си и се обърна. Двама от членовете на взвода му водеха мъж в белезници.
Гилмор застана пред Шали, сякаш възнамеряваше да го целуне по бузите като френски генерал. Но поздравленията, които поднесе, бяха изпълнени със сарказъм.
— Браво, Шали, браво — мрачно каза той. — Ще получиш медал. Лично ще се погрижа за това. И лично ще ти го забода на гърдите. С шибан щик. Ако не греша, току-що сте успели да застреляте един от нашите хора. Въоръжената охрана от Специалното подразделение.
Челюстта на Шали увисна.
— Какво? Ама ние не знаехме! Искам да кажа, кого би трябвало да охранявам?
— Него — отговори Гилмор.
Двамата полицаи от Въоръжения тактически взвод представиха задържания — дебел нещастен и ядосан мъж. От носа и устата му капеше кръв в резултат от удара с приклада на картечния пистолет. Русите му коси бяха разрошени, а ризата — скъсана, но нямаше съмнение, че това е внушителната фигура на министър-председателя в сянка Тони Бедфорд, член на парламента.
— Ще разберете, че не мога да го докажа. Отчасти това са само догадките на сержант Чун и моите. И ще отнеме известно време, докато всичко се включи в контекста на официалния доклад…
Ден по-късно, когато по случая на Шали се водеше следствие, Гилмор, Джейк и Станли слушаха обяснения за случилото се от инспектор Кормак от Отдела за компютърни престъпления. Четиримата се бяха настанили в кабинета на Гилмор в Ню Скотланд Ярд.
— Продължавай, Кормак — изръмжа Гилмор. — И се постарай да не усложняваш нещата.
— Добре. Ами ето какво е станало — започна да обяснява Кормак. — Витгенщайн трябва да е проникнал в полицейския компютър, вероятно с намерението да остави съобщение за главния инспектор. Но докато е там, той решава да разгледа системата и открива програмата с произволно избраните имена и номера на сержант Чун. Хрумва му идея. Създава полицейско досие на името на мъжа, когото смята да убие — ВМЯ-отрицателен, кодово име Сократ, истинско име Джон Мартин Бабертън — тялото, намерено в градината на господин Бедфорд. Приписва на Бабертън биография, която е много подходяща за нас — идеалният заподозрян, на какъвто няма да можем да устоим. И тъй като има чувство за хумор, Витгенщайн добавя една-две подробности, като домашния адрес и снимката на господин Бедфорд.