— Знам, че изпитвахте добри чувства към мистър Семпъл, а и към мен като негова съпруга, обаче мистър Семпъл вече го няма.
— Но съществувате вие — каза Франк.
— Аз?
— Да, вие. Аз ви харесвам. Приятно ми е да бъда с вае. А вие не изпитвате ли същото?
— Не съм мислила за това. Вие сте много по-млад от мене — разликата е цели пет години.
— Да, има разлика в годините — каза Франк, — но това не е важно. Във всяко друго отношение аз съм по-стар от вас с петнайсет години. Познавам живота така, както вие никога няма да го опознаете, не мислите ли? — завърши Франк ласкаво, но с дълбока вътрешна убеденост.
— Вярно е, но и аз зная доста неща, които вие не знаете.
Тя се засмя кротко и красивите й зъби блеснаха.
Беше се свечерило. Те седяха на верандата. Долу реката бавно течеше.
— Сигурно е така — каза Франк, — вие сте жена, а един мъж никога не може да вникне в гледната точка на жената. Аз имах предвид само практическата страна на живота и затова казах, че съм по-стар от вас.
— Разбирам, но какво от това?
— Нищо. Попитахте ме защо идвам при вас и аз ви обясних. Донякъде.
Франк замълча и се загледа в реката.
Мисис Семпъл го погледна. Красивото му тяло с годините заякваше все повече и бе станало вече тяло на истински зрял мъж. Големите му ясни очи придаваха детски израз на лицето му, но бяха непроницаеми и тя трудно можеше да разбере какво се таи в тях. Страните му бяха румени, а ръцете му не бяха големи, но жилести и силни. С цялото си нежно и крехко тяло тя долавяше мощната енергия, която се излъчваше от Франк.
— Смятам, че все пак не бива да идвате толкова често у дома. Хората няма да погледнат добре на това.
Опитваше се да се държи сдържано, както подобава на една почтена жена и както се бе държала към него първоначално.
— Хората ли? — каза Франк. — За хората не се тревожете. Те мислят за нас това, което ние им внушаваме да мислят. Не ми е приятно обаче, че се държите така сдържано.
— Защо?
— Защото ви обичам.
— Не бива да ме обичате. Това е нередно. Не мога да се омъжа за вас. Вие сте много млад, а аз съм вече стара.
— Стига! — твърдо я прекъсна Франк. — Това няма никакво значение. Искам да станете моя жена. Ще настоявам докрай, затова по-добре кажете кога ще се оженим?
— Що за безумие! — възкликна тя. — Знаете, че няма да се омъжа за вас, Франк, че не мога да се омъжа.
— Защо? — попита Франк.
— Защото… защото аз съм по-възрастна от вас. Хората ще се зачудят. Пък и съвсем наскоро овдовях!
— Какво значение има дали сте овдовели наскоро или отдавна! — възкликна ядосано Франк. — Единственото нещо, което не харесвам у вас, е, че непрекъснато се съобразявате с това, какво ще кажат хората. Те не определят пътищата, по конто ще се развива вашият живот, а още по-малко ще допусна да определят моите. Мислете преди всичко за себе си. Трябва сама да се разпореждате с живота си. Нима ще позволите хорското мнение да застане между вашето желание и неговото осъществяване?
— Но аз нямам такова желание — прекъсна то усмихната Лилиан.
Франк стана, приближи се до нея и се взря в очите й.
— Е? — неспокойно, но и малко шеговито попита тя.
Франк продължаваше да я гледа.
— Е? — отново попита тя, вече доста объркана.
Той се наведе към нея с намерение да я прегърне, но тя стана.
— Не се доближавайте до мен! — каза Лилиан с молба в гласа. — Ще си вляза вътре и няма да ви позволя повече да идвате у дома. Това е прекалено! Вие сте обезумели. Оставете ме на мира!
Тя беше толкова категорична, че Франк се примири. Разбира се, само за тази вечер. Той продължи да идва отново и отново. Една вечер, когато комарите ги принудиха да се приберат от верандата и мисис Семпъл пак започна да го моли да прекрати посещенията си, защото те вече сигурно правят впечатление на всички и тя ще се злепостави, Франк я прегърна въпреки ожесточената й съпротива.
— Престанете! — възкликна тя. — Нали ви казах вече! Това е безумие! Не се опитвайте да ме целувате! Как смеете!
Лилиан се изтръгна от прегръдките му и хукна по стълбата към спалнята си. Каупъруд бързо я последва. Тя се опита да затвори вратата, но Франк насила я отвори, грабна Лилиан в прегръдките си и я вдигна на ръце.
— Как си позволявате! — извика тя. — Няма да ви говоря повече! Ако не ме пуснете веднага, ще ви забраня да идвате тук. Пуснете ме!