Майлс се усмихна и отново обърна лицето й към прозореца.
— Аз знам, че братята ми вече са на път. Погледни на запад.
— Нищо не виждам.
— Забелязваш ли малките искри в утринната омара?
— Да, да! — извика възбудено тя. — Какво означават?
— Може би се лъжа, но според мен са мъже в брони. А я погледни на север!
— Още искри! О, Майлс! — Тя се обърна, обви с ръце кръста му, но изведнъж го пусна. — Раната ти е много по-тежка, отколкото призна пред Фиона — промълви укорно тя.
Майлс се усмихна, но не можа да скрие болката в очите си.
— Нали няма да й кажеш? Не искам да й създавам още грижи. Тя показа достатъчно смелост, като излезе да танцува пред стотици чужди мъже. — В гласа му имаше искрена гордост.
— Прав си — отговори тихо Клариса и отново се обърна към прозореца. Двамата стояха един до друг и чакаха настъпването на деня. Огнените искри идваха все по-близо.
— Какви са тези хора? — попита изумено Клариса. — Знам, че във Франция също живее един клон от семейство Аскот, но това е цяла армия. Кои са другите?
— Мисля, че всички са от нашето семейство — отговори гордо Майлс. — Роднините ни са разпръснати по цяла Франция, в Испания и Италия също живеят мъже и жени от рода Аскот. Когато бях още момче и заслужих първите си шпори, бях ужасно сърдит, че където и да отидех, вечно срещах чичовци и братовчеди, които се опитваха да ме командват. Сега обаче мисля, че е прекрасно да имаш толкова много роднини.
— Прав си.
— Я виж там! — извика внезапно той. — Видя ли го?
— Не, нищо не можах да видя.
Майлс се ухили доволно.
— Точно това чаках. Ето го пак!
Клариса зърна за миг светкавицата между искрите, но помисли, че й се е привидяло.
— Това е знамето на чичо Етиен. Винаги сме се надсмивали на флаговете му. Толкова са грамадни, че закриват всичко наоколо, но Етиен твърди, че само при вида на трите златни леопарда повечето хора хукват да бягат. Голямото знаме било проява на милост от негова страна. Така им оставял достатъчно време за спасение.
— Видях го! — извика зарадвано Клариса. На хоризонта блеснаха три златни светкавици. — Това са леопардите — прошепна страхопочтително тя. — Как мислиш, дали…
— Няма какво да мисля, аз знам. Рейн води войските на чичо Етиен. Стивън идва с армията си от север, а Гевин води мъжете от юг.
— Откъде знаеш?
— Познавам братята си — засмя се той. — Гевин ще пристегне пръв и ще чака братята на няколко мили от замъка. Щом се съберат, армиите ще нападнат заедно.
— Ще нападнат? — повтори страхливо Клариса.
— Няма за какво да се тревожиш. — Той помилва косата й. — Мисля, че дори херцог Лорилард няма да посмее да окаже съпротива на обединените сили на рода Аскот. Нашите ще му дадат възможност да сключи почтен мир. Освен това той е във вражда с Кристиана, не със семейство Аскот.
— Кристиана? Това е момичето, което беше спасено от Роджър Чатауърт, нали? Какво ли е станало с нея?
— Не знам, но скоро ще узнаем — отговори Майлс и в гласа му имаше мрачна решителност. Клариса потръпна от страх. Знаеше от опит, че няма защо да се опитва да разубеждава един Аскот, който си е втълпил в главата да извърши някоя лудост. Двамата продължиха да наблюдават напредващите армии и когато Фиона се събуди, Майлс я повика до прозореца.
Като видя посърналото й лице, той започна да прави неприлични намеци за дръзкото й облекло и успя да я ядоса и да повдигне духа й.
— Ако Алисия и Джудит са успели да освободят Роджър Чатауърт от килията му и са тръгнали да търсят помощ, при кого от братята ти са отишли? — попита плахо Клариса.
Нито Майлс, нито Фиона бяха в състояние да й дадат точен отговор.
— Моля се на Бога да не е при Рейн — прошепна заклинателно Клариса. — Убедена съм, че Рейн първо ще извади меча си, а после ще чуе какво му казват.
Тримата се загледаха отново към прозореца, за да не пропуснат нито минута от приближаването на спасителите.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Редом е Рейн и Етиен Аскот яздеше Роджър Чатауърт, устата му опъната в тънка линия, дясната ръка с дебела превръзка, през която се процеждаше кръв. До него препускаше Алисия с подуто дясно око, което започваше да посинява. Превързаната ръка на Роджър беше резултат от новата му среща е Рейн Аскот, а посинялото око на Алисия дойде оттам, че тя се хвърли да раздели двамата стари противници. Джудит също се включи в ръкопашната схватка, но Джон Басе скочи от коня си, хвърли я на земята и я притисна с тялото си.