— Можем да го наречем ирония, ако предпочитате — отвърна Муньос. — Но наличието му е безспорно. — Той постави ръка върху хартията на масата. — Има нещо, което може да не сте забелязали. Знаците D х T, които означават, че дамата взима топа — или с други думи, символизират убийството на вашата приятелка. На английски думата за топ е „rook“, а фамилията на приятелката ви беше Рок, нали — и двете произхождат от думата за скала, „rock“.
— Полицията беше тук тази сутрин. — Лола Белмонте изгледа кисело Хулия и Муньос, като че ли ги считаше отговорни за това безпокойство. — Всичко това е… — Тя потърси неуспешно някакво определение и се обърна към мъжа си за подкрепа.
— Крайно неприятно — допълни Алфонсо и отново се зае да съзерцава демонстративно бюста на Хулия. Беше ясно, че независимо от посещението на полицията, той току-що бе станал от леглото. Тъмните сенки под подпухналите му очи подчертаваха допълнително нездравия му вид.
— По-лошо от това. — Лола Белмонте най-сетне беше намерила подходящата дума и наведе мършавото си тяло към стола му. — Отношението им беше срамно. Дали сме познавали този и онзи! Човек би казал, че ние сме престъпниците.
— А пък не сме — заяви съпругът й привидно сериозно.
— Не се прави на глупак. — Лола Белмонте го изгледа злобно. — Говорим сериозно.
Алфонсо се изсмя кратко.
— Само си губим времето. Единственото, което има значение, е, че картината е изчезнала, а с нея и нашите пари.
— Моите пари, Алфонсо, ако не възразяваш — обади се старият Белмонте от инвалидния си стол.
— Просто се изразих неточно, чичо.
— Е, постарай се да се изразяваш по-точно за в бъдеще.
Хулия разбърка съдържанието на чашата пред нея. Кафето беше студено и тя се зачуди дали племенницата не го бе сервирала така нарочно. Двамата с Муньос се бяха появили неочаквано у тях тази сутрин под предлог, че искат да уведомят семейството за последните събития.
— Мислите ли, че картината ще се намери? — попита старецът. Беше ги посрещнал, облечен по домашному, с пантофи и по пуловер, но подчертано дружелюбно, което компенсираше нацупеното изражение на племенницата му. Сега беше много потиснат — новината за смъртта на Менчу и кражбата на картината го беше засегнала дълбоко.
— Нещата са в ръцете на полицията — каза Хулия. — Би трябвало да я открият.
— Доколкото знам, съществува черен пазар на произведения на изкуството. Картината може да бъде продадена в чужбина.
— Така е, но полицията е разпространила репродукции. Аз самата им дадох няколко. Ще бъде трудно да я изнесат през граница.
— Не мога да разбера как са влезли в жилището ви. Разбрах от полицаите, че има специална брава и електронна алармена система.
— Възможно е Менчу сама да е отворила вратата. Основният заподозрян е приятелят й Макс. Има свидетели, които твърдят, че са го видели да излиза от външната врата.
— Познаваме го — намеси се Лола. — Той дойде веднъж с нея тук. Висок, хубав млад мъж. Прекалено хубав, струва ми се. Надявам се да го хванат бързо и да си получи заслуженото. За нас — тя погледна към празното място на стената — загубата е непоправима.
— Поне можем да разчитаме на парите от застраховката — каза съпругът й и се усмихна на Хулия. — Благодарение на съобразителността на тази очарователна млада дама… — Той като че изведнъж се сети за нещо и доби подходящо за случая мрачно изражение. — Но това, разбира се, няма да върне приятелката ви.
Лола Белмонте изгледа злобно Хулия.
— Това щеше да е върхът, ако на всичкото отгоре не бяха я застраховали. — Тя издаде презрително долната си устна. — Но сеньор Монтегрифо твърди, че в сравнение с парите, които бихме взели от търга, застраховката е дребно подаяние.
— Говорихте ли вече с Пако Монтегрифо? — попита Хулия.
— Да, той се обади сутринта. Извади ни от леглата, за да ни съобщи новините. Затова вече знаехме всичко, когато пристигна полицията. Той е толкова изискан човек. — Лола погледна мъжа си със зле прикрит гняв. — Винаги съм казвала, че цялата работа започна зле.
Алфонсо показа с жест, че си измива ръцете от случая.
— Горката Менчу даде добра оферта — каза той. — Не е моя вината, че впоследствие нещата се усложниха. Освен това последната дума винаги е била право на чичо. — Обърна се към Белмонте с преувеличена почтителност. — Не е ли така?