— Не съм чак толкова сигурна — каза племенницата.
Белмонте погледна Хулия над ръба на чашата си, която току-що бе вдигнал към устните си, и тя видя в очите му скритото пламъче, което й беше вече добре познато.
— Документите на картината са все още на мое име, Лолита — каза той, попивайки внимателно устни с една смачкана салфетка. — За зло или добро, открадната или не, съдбата на картината засяга мен. — Очите му срещнаха отново погледа на Хулия и този път в тях имаше искрена симпатия. — Що се отнася до тази млада дама — той й се усмихна окуражаващо, като че ли тя имаше нужда да бъде успокоявана, — убеден съм, че по време на цялата тази история се е държала безукорно. — Обърна се към Муньос, който все още не беше отворил уста. — Не сте ли съгласен?
Муньос се беше отпуснал в едно кресло с изпънати напред крака и пръсти, сключени под брадичката. Когато чу въпроса, примигна и наклони глава встрани, като че ли бяха прекъснали някакви негови сложни разсъждения.
— Несъмнено — отвърна той.
— Продължавате ли да сте уверен, че всяка загадка може да бъде разрешена с помощта на законите на математиката?
— Разбира се.
Този кратък диалог подсети Хулия за нещо.
— Днес не слушаме Бах — отбеляза тя.
— След това, което се е случило с приятелката ви и изчезването на картината, днес не ми се струва подходящ ден за музика. — Белмонте се замисли, а после се усмихна загадъчно. — Тъй или иначе, тишината е също толкова важна, колкото и организираните в система звуци. Не е ли така, сеньор Муньос?
По изключение Муньос беше съгласен.
— Напълно — каза той с внезапно събуден интерес. — Струва ми се, че може да се направи сравнение с фотографските негативи. Фонът, който привидно не е проявен, също съдържа информация. Същото ли е при Бах?
— Естествено. Бах използва празното пространство, паузите, защото мълчанието е също толкова красноречиво като нотите, темпото и синкопите. А вие изучавате ли и празните пространства във вашите логически системи?
— Разбира се. То е като смяна на гледната точка. Също като поглед върху една градина, която от един ъгъл на виждане може да е лишена от всякакъв порядък, а ако се погледне в друга перспектива, може да се види, че е подредена с геометрична точност.
— Опасявам се — погледна ги насмешливо Алфонсо, — че толкова рано през деня не съм в състояние да възприемам тези научни разговори. — Стана и отиде към бара. — Някой иска ли да пийне нещо?
Никой не отговори. Той сви рамене и си сипа уиски, отиде до салонния бюфет, облегна се на него и вдигна чашата си, гледайки Хулия.
— Градина, а? Харесва ми тази идея — каза той и отпи от чашата си.
Муньос, който не даде вид да е чул думите му, гледаше Лола Белмонте. Приличаше на ловец, който дебне плячката си. Единственото живо нещо в него бяха очите му, които бяха добили онзи замислен, пронизващ израз, познат на Хулия — единственият признак, че зад тази фасада на привидно безразличие се крие буден дух, който наблюдава внимателно околния свят. „Готви се за скок“ — каза си доволно Хулия, и отпи малко от студеното кафе, за да прикрие издайническата усмивка на устните си.
— Предполагам — каза бавно Муньос, обръщайки се към Лола, — че това е било тежък удар за вас.
— Разбира се. — Лола погледна още по-укорително чичо си. — Тази картина струва цяло състояние.
— Нямах предвид само финансовия аспект на събитието. Доколкото разбрах, сте имали обичай да разигравате партията, представена на картината. Обичате ли да играете шах?
— Доста.
Съпругът й вдигна отново чашата си.
— Играе много добре. Никога не съм успявал да я победя. — Той смигна и отпи по-дълбока глътка. — Не че това означава кой знае какво.
Лола гледаше Муньос подозрително. Хулия си каза, че видът й е едновременно превзет и хищен — подчертаваха го прекалено дългите й поли, костеливите пръсти, подобни на краката на хищна птица, нетрепващият поглед, орловият нос и агресивно издадената напред брадичка. Тя забеляза, че жилите по ръцете на Лола туптят, като че ли под напора на потискана енергия. Противна личност — помисли си Хулия, — ожесточена, арогантна жена. Не беше трудно да си я представиш как разпространява злобни клюки, прехвърляйки върху другите собствените си комплекси и провали. Човек, спрян в развитието си, потиснат от обстоятелствата, чиято единствена реакция към външните авторитети би била, според шахматната терминология, да нападне царя, жестока и пресметлива, тази жена като че ли искаше да си разчисти сметките с някого — с чичо си или може би със собствения си съпруг. А може би с целия свят. Възможно бе картината да се бе превърнала в мания за този болен от нетърпимост мозък. А тези нервни, жилави ръце несъмнено бяха способни да нанесат смъртоносен удар в тила, или да удушат някого с копринен шал. За Хулия не беше никак трудно да си я представи с тъмни очила и шлифер. Но не разбираше каква връзка би могло да има между нея и Макс. Такова твърдение би означавало да се насилват нещата до ръба на абсурда.