— Доста необичайно е — казваше Муньос, — да се запознаеш с жена, която играе така добре шах.
— Е, аз съм такава жена. — Лола беше нащрек, готова да се защитава. — Да не би да имате нещо против това?
— Напротив. Много ми харесва. На шахматната дъска човек може да извърши много неща, които не е в състояние да стори в действителния живот. Не сте ли съгласна?
Изражението й стана неуверено.
— Може би. За мен шахът е просто игра. Нещо като хоби.
— Игра, за която явно имате талант. Продължавам да твърдя, че жена, която играе добре шах, е необичайно явление.
— Всяка жена е в състояние да направи какво ли не. Друг е въпросът какво й е позволено.
Муньос й отправи лека, окуражителна усмивка.
— С черните ли предпочитате да играете? Те обикновено са ограничени в дефанзивна игра. Най-често белите поемат инициативата.
— Що за глупости! Не разбирам защо черните трябва да си седят и да наблюдават безучастно събитията. Също като жена, принудена да си стои у дома. — Тя изгледа презрително съпруга си. — Всеки приема за даденост, че в едно семейство трябва да пее петелът.
— Не е ли така? — Полуусмивката още не бе изчезнала от устните на Муньос. — Ето например, в партията от картината, първоначалната позиция говори за предимство на белите. Черният цар е застрашен. А поне на първо време черната дама не може да направи нищо в негова защита.
— В тази партия черният цар няма никакво значение, дамата върши всичко. Тази партия се печели с дама и пешки.
Муньос бръкна в джоба си и извади един лист.
— Случвало ли ви се е да разигравате този вариант?
Видимо смутена, Лола Белмонте погледна първо него, после листа, който той постави в ръката й. Муньос зарея разсеяно поглед из стаята, докато, като че ли случайно, го спря на Хулия. Нейният поглед му казваше: „Добър ход“. Лицето на шахматиста остана напълно безизразно.
— Да, струва ми се — каза Лола след известно мълчание. — Белите могат или да вземат пешка, или местят дамата до царя, готови да обявят шах при следващия ход. — Тя погледна доволно Муньос. — Тук белите са решили да местят дамата, което ми се вижда правилно.
Муньос кимна.
— Съгласен съм. Но повече ме интересува следващия ход на черните. Как бихте постъпили вие?
Лола присви подозрително очи. Явно се опитваше да разбере какви биха могли да бъдат мотивите му да я разпитва. После върна листа на Муньос.
— От доста време не съм играла тази партия, но мога да си припомня поне четири варианта: черният топ взема белия кон, което би довело до не много внушителна победа на белите, основана на игра с дама и пешки. Друга възможност е конят да вземе пешка. Може офицерът да вземе пешка. Възможностите са безкрайни. Но не виждам каква е връзката с разговора ни.
— Какво бихте направили все пак — настоя Муньос, без да обръща внимание на възраженията й, — за да осигурите победа за черните? Питам ви като шахматист, къде според вас играта се обръща в полза на черните?
Лола Белмонте го изгледа доволно.
— Мога да ви предложа да изиграем партията, когато поискате. Тогава ще разберете.
— С най-голямо удоволствие. Разчитам на обещанието ви. Но съществува един вариант, който вие не споменахте. Може би сте го забравили. Вариантът с размяна на дамите. — Той направи кратък жест, като че ли разчистваше въображаема шахматна дъска. — Нали се сещате за какво говоря?
— Разбира се. Ако черната дама вземе пешката на d5, размяната на дами става неминуема — когато казваше тези думи, по лицето й премина жестока, тържествуваща усмивка. — Което означава победа за черните. — Хищните й очи се спряха за миг с презрение върху съпруга й, преди да се обърнат към Хулия. — Колко жалко, че не играете шах, сеньорита.