— Какво ще кажете? — попита Хулия веднага след като излязоха на улицата. Муньос наклони глава на една страна. Беше стиснал здраво устните. Погледът му минаваше разсеяно през минувачите. Хулия имаше чувството, че й отговаря с нежелание.
— Технически погледнато — каза той, — възможно е да бъде тя. Познава възможностите на играта и явно играе добре. Дори много добре, бих казал.
— Но не изглеждате убеден.
— Просто има някои подробности, които не съвпадат.
— Но тя много прилича на нашата представа за него. Познава отлично партията от картината. Достатъчно е силна, за да убие мъж или жена, а освен това у нея има нещо смущаващо, нещо, което те кара да се чувстваш неудобно в нейно присъствие. — Тя се намръщи, търсейки дума, с която да завърши описанието. — Изглежда неприятна личност. Нещо повече, по неясни за мен причини е развила подчертана антипатия към мен. В пълно противоречие с факта, че ако приемем думите й сериозно, аз съм това, което според нея трябва да бъде една жена: самостоятелна, необвързана, с прилично самочувствие… Съвременна жена, както би казал дон Мануел.
— Може би точно затова ви мрази. Защото сте това, което тя би искала да бъде, но не е. Аз не помня много от тези истории, които вие със Сесар толкова обичате, но ми се струва, че в една от тях вещицата намразила огледалото.
Въпреки мрачните обстоятелства, Хулия се разсмя.
— Напълно е възможно. Никога не би ми дошло на ум.
— Е, сега знаете. — Муньос също успя да се поусмихне. — По-добре ще е да не ядете ябълки няколко дни.
— Но пък си имам и принцове. Вас и Сесар. Рицар и офицер. Не е ли така?
Муньос беше престанал да се усмихва.
— Това не е игра, Хулия — каза той. — Не забравяйте.
— Няма — отвърна Хулия и го хвана под ръка. Муньос се напрегна едва забележимо. Изглеждаше смутен, но тя продължи да го държи под ръка, докато вървяха. Беше започнала да се възхищава на този странен, недодялан и мълчалив човек. Шерлок Муньос и Хулия Уотсън, каза си тя, обзета от неудържим оптимизъм, който избледня веднага, щом си спомни за Менчу. — За какво мислите? — попита тя Муньос.
— За племенницата.
— Аз също. Истината е, че тя като че ли е точно човекът, който търсим. Въпреки че вие не сте съгласен.
— Не съм казал, че не е възможно тя да е била жената с шлифера, просто не мога да я видя в ролята на тайнствения шахматист.
— Но има черти, които съвпадат идеално. Не ви ли се струва странно, че такава жена, която привидно се интересува само от пари, няколко часа след кражбата на извънредно скъпа картина може да забрави вълнението си и да започне спокойно да разсъждава за шах? — Хулия пусна ръката му и го погледна. — Или е лицемерна, или шахът означава за нея нещо много повече от хоби. И в двата случая поведението й е подозрително. Може да се е преструвала през цялото време. Ако Монтегрифо й се е обадил сутринта, е имала достатъчно време да подготви защитата си, защото е била предупредена за идването на полицията.
Муньос кимна.
— Би могла. В крайна сметка, тя умее да играе шах. А всеки шахматист знае как най-добре да се възползва от възможностите си. Особено когато става дума за излизане от затруднени положения.
Той повървя известно време в мълчание, загледан във върховете на обувките си. После вдигна поглед, поклати глава и каза:
— Въпреки това не мисля, че е тя. Винаги съм имал чувството, че ще изпитам нещо по-особено, когато застана лице в лице с „него“. А пред нея не чувствам нищо особено.
— Не ви ли се струва, че идеализирате прекалено много противника си? — попита Хулия. — Не е ли възможно просто да не желаете да приемете фактите, защото сте разочарован от действителността?
Муньос присви очите си, лишени от всякакъв израз.
— Минавало ми е през ум. — Той отправи към нея непроницаемия си поглед. — Не мога да отхвърля такава възможност.
Въпреки лаконичния му отговор, Хулия почувства, че има и нещо друго. По мълчанието му, по наклонената му встрани глава и погледа му, който сякаш минаваше през нея, тя съдеше, че е потънал в някакъв тайнствен, лично негов размисъл, който няма нищо общо с Лола Белмонте.
— Има още нещо, нали? — Тя не успя да потисне любопитството си. — Да не би да сте открили нещо, което не искате да ми кажете?
Муньос не отговори.
Отбиха се в магазина на Сесар, за да му разкажат как е минал разговорът. Той ги очакваше с нетърпение и излезе да ги посрещне веднага, щом чу звънчето на входната врата.