— Винаги съм знаела, че си мръсник, Макс.
— Може и да съм, но се отклоняваме от темата. Важното е, че Менчу прие плана ми. Трябваше да уреди нещата така, че да я отведеш да спи у вас… Пияна или друсана. Честно казано, не очаквах, че ще го изиграе така добре. На следващата сутрин аз трябваше да се обадя, за да се убедя, че всичко върви по план. Така и направих и после отидох у вас. Увихме картината, за да не се вижда, после аз взех ключовете, които Менчу ми даде. Трябваше да паркирам на улицата и да се кача още веднъж, за да взема Ван Хойс. Според плана, след като аз си тръгнех втория път, с картината, Менчу трябваше да остане в апартамента, за да предизвика пожара.
— Какъв пожар?
— У вас. — Макс се засмя мрачно. — Това беше част от плана. Съжалявам.
— Съжалявал! — Хулия удари с юмрук по масата, зашеметена от възмущение. — Боже мили, и ти имаш наглостта да ми казваш, че съжаляваш! — Огледа стените, после погледът й отново се върна към Макс. — И двамата трябва да сте били напълно побъркани, за да измислите такова нещо.
— В действителност и двамата си бяхме съвсем наред, и по принцип всичко щеше да мине като по вода. Менчу щеше да измисли някаква причина за пожара, недоугасена цигара например. При толкова бои и разтворители в жилището ти… Бяхме решили тя да стои там до последна възможност и после да си тръгне, давейки се от дима, да изпадне в истерия и да вика за помощ. Преди да дойдат пожарникарите, половината сграда щеше да е в пламъци. — Лицето му изразяваше грубовато съжаление и молба за прошка. — Всички щяха да предположат, че картината на Ван Хойс е изгоряла заедно с останалите работи. Оттам нататък можеш да си представиш какво щяхме да направим. Щях да продам картината в Португалия на един колекционер, с когото вече бях влязъл в преговори… Всъщност онзи ден, когато се срещнахме на Растро, двамата с Менчу тъкмо бяхме говорили с посредника. Що се отнася до пожара, Менчу щеше да поеме отговорността — но тъй като ти беше приятелка, всичко щеше да мине за случайност, и нямаше да й се наложи да плати кой знае какво. Най-вероятно щеше да има само някакъв иск от собствениците на сградата, нищо повече. Постоянно повтаряше, че най-много се радва, като си помисли как ще изглежда Монтегрифо, като узнае новината.
Хулия поклати глава. Все още не можеше да повярва.
— Менчу не беше способна да направи нещо такова.
— Менчу беше способна на всичко — както и всеки от нас.
— Господи, какво мръсно копеле си, Макс.
— На този етап няма особено значение какъв съм. — Лицето на Макс се сгърчи от съзнанието за поражение. — Работата е там, че ми трябваше доста време да докарам колата и да я паркирам на вашата улица. Мъглата беше много гъста, а нямаше и място за паркиране. Постоянно гледах часовника си, страхувах се, че всеки момент можеш да се появиш. Трябва да е било дванайсет и четвърт, когато отново се качих горе. Не позвъних, отключих си сам. Менчу лежеше във входното антре, с широко отворени очи. Първоначално помислих, че е припаднала от нерви, но после, като коленичих до нея, видях синините по шията й. Беше мъртва, Хулия, но беше още топла. Изпаднах в паника. Знаех, че ако се обадя на полицията, няма да съм в състояние да обясня много неща. Затова хвърлих ключовете на пода, затворих входната врата зад себе си и хукнах надолу по стълбите. Не бях в състояние да разсъждавам. Прекарах нощта в един малък хотел. Не можах да спя от ужас. После, на сутринта, отидох на летището… Останалото го знаеш.
— Когато намери Менчу мъртва, картината беше ли още в ателието?
— Да. Това беше единственото нещо, което забелязах, освен нея. Картината беше на канапето, опакована с вестници, точно както я бях оставил. — Той се изсмя с горчивина. — Не намерих смелост да я взема със себе си. В достатъчно голяма каша се бях забъркал.
— Твърдиш, че си намерил Менчу във входното антре? Но ние я открихме в спалнята. Имаше ли шал около врата й?
— Нямаше никакъв шал. Около врата й нямаше нищо — той беше счупен. Беше убита с удар по гърлото.
— Ами бутилката?
— Не почвай и ти с тази бутилка. Всички полицаи постоянно ме питат защо съм я заврял между краката й. Кълна се, че не знам за какво говорят. — Той си дръпна силно от недогорялата цигара, издиша дима и погледна подозрително към Хулия. — Менчу беше мъртва. Това е всичко. Беше убита с един удар и толкова. Не съм я местил. Не съм бил в ателието повече от една минута. Тези неща трябва да са направени по-късно.