Картичката беше там, пъхната зад рамката, малко над позлатената плочка, на която бяха изписани добре познатите на Хулия думи, съставящи името на картината: „Триумфът на смъртта“.
Когато излезе на улицата, навън валеше като из ведро. Цели потоци вода, осветени от фенерите от времето на кралица Исабела, се изливаха стихийно от тъмното небе и плющяха върху паважа. Тежките капки разкъсваха огледалната повърхност на локвите и размиваха отраженията на града в трескава смяна на светлини и сенки.
Хулия вдигна лице и остави дъжда да се лее свободно по косата и лицето й. Бузите и устните й се втвърдиха от студ, косата полепна по страните й. Закопча шлифера си чак догоре и закрачи сред каменните пейки и подкастрените храсти, без да обръща внимание на дъжда и на подгизналите си обувки. Образите от картината на Брьогел сякаш се бяха запечатали в зениците й; средновековната картина все още трептеше пред очите й в целия си ужасяващ трагизъм. А на същата тази сцена, сред мъжете и жените, повлечени от лавината отмъстителни скелети, тя виждаше ясно образите от друга картина: Роже д’Арас, Фердинанд Алтенхофен, Беатрис Бургундска. Малко по-назад виждаше дори сведената глава и примиреното изражение на стария Питер Ван Хойс. Всичко се сливаше в тази единствена сигурна сцена — когато, без значение кой как е хвърлил заровете, последният зар, хвърлен на голямата маса, Земята, бе един и същ: красота и грозота, любов и омраза, добро и зло, трудолюбие и леност, всичко щеше да срещне своя край. Хулия бе видяла и себе си в огледалото, отразило с безмилостна яснота счупването на Седмия печат на Апокалипсиса. Тя беше онази млада жена, застанала гърбом към сцената, потънала в мечти, хипнотизирана от захиления скелет, който свиреше на лютня. В тази мрачна сцена нямаше място за пирати и скрити съкровища, Уенди бе повлечена, докато пищеше и риташе, от легиона скелети; Пепеляшка и Снежанка, с широко отворени от ужас очи, долавяха серните пари на преизподнята, а малкият оловен войник, Роже д’Арас, досущ като свети Георги, само че без дракона, стоеше, извадил наполовина меча от ножницата, без да може да им помогне. Беше му достатъчно трудно да размахва напразно оръжие към нищото; един последен жест, въпрос на чест, преди и той да сключи пръсти с костеливата ръка на Смъртта, която водеше всички в зловещия си танец.
Фаровете на преминаваща кола осветиха близката телефонна кабина. Хулия порови за монети в чантата си. Движеше се като насън. Набра механично номерата на Сесар и Муньос. По слушалката се стичаше вода от косата и. И на двете места не отговори никой. Тя облегна глава на стъклото и постави една овлажняла цигара между изтръпналите си от студ устни. Стоеше със затворени очи, а димът от цигарата се виеше над главата й, докато жарта опари пръстите й и тя хвърли фаса. Дъждът продължаваше да вали, равномерно и монотонно, и тя съзнаваше с безутешна, безкрайна умора, че това е само крехко примирие, което няма да я защити от студа, от светлините и сенките.
Нямаше представа колко дълго е стояла там. След известно време отново пусна монети в автомата и избра този път само един номер, на Муньос. Когато чу гласа му, започна постепенно да идва на себе си, като че ли се връщаше от дълго пътуване през времето и собствената си същност. Докато му обясняваше какво се е случило, чувстваше как я обзема спокойна яснота. Муньос попита какво пише на картичката, и тя му каза: О x П, офицер взема пешка. От другата страна на линията настъпи мълчание. После Муньос проговори със странен глас — никога преди не го беше чувала да говори така — и я попита къде се намира сега. Тя му каза и той й нареди да не мърда оттам, щял да дойде колкото можел по-скоро.
Петнадесет минути по-късно пред кабината спря такси. Муньос отвори вратата и й каза да се качва. Хулия изтича навън в дъжда и скочи в колата. Таксито потегли, а Муньос свали подгизналия й шлифер и я наметна със своя.