Но през тази странна вечер, на меката светлина на английската настолна лампа с пергаментов абажур и основа, наподобяваща печатарска преса, сред сенките и невероятните форми, които придобиваха предметите, Сесар не й обръщаше особено внимание. Не че избягваше погледа й; напротив, когато очите им се срещнеха, той я гледаше открито и прямо, но погледът му не се задържаше върху нея. Като че ли между тях нямаше тайни, на всичко, съществувало между тях, вече бе даден отговор, ясен и точен, убедителен и окончателен — може би това беше отговорът на всички въпроси, които му бе задавала през живота си. Но за първи път Хулия нямаше желание да слуша. Любопитството й бе напълно задоволено в онзи миг, когато застана пред „Триумфа на смъртта“ на Брьогел. Вече нямаше нужда от никого, включително и от Сесар. То се бе случило още преди Муньос да извади старата годишнина на шахматното списание и да й посочи една определена снимка. Присъствието й тази вечер в дома на Сесар се дължеше предимно на любопитство — естетическо любопитство, би казал самият той. Неин дълг бе да присъства — едновременно в ролята на хор и на главен герой, актьор и публика на тази увлекателна класическа трагедия. Всички бяха тук — Едип, Орест, Медея, другите й стари приятели. Нали представлението беше в нейна чест.
И все пак всичко й се струваше нереално. Тя седеше, кръстосала крака, на кушетката, отпуснала ръка на подлакътника. Двамата мъже стояха пред нея и така се оформяше композиция, много подобна на тази в изчезналата картина. Отляво Муньос бе стъпил на самия край на много стар пакистански килим — изтритите нишки само подчертаваха красотата на жълто-червеникавите му тонове. Шахматистът — „всъщност сега и двамата са шахматисти“, каза си Хулия с болезнено задоволство — не беше съблякъл шлифера си. Взираше се в Сесар, наклонил леко глава на една страна, с израза, който го уподобяваше на Шерлок Холмс и му придаваше странно достойнство. Но той не гледаше Сесар със самодоволството на победител. В очите му нямаше враждебност, нито дори безпокойство, което би било напълно оправдано при тези обстоятелства. Очите му и потрепващите мускули на челюстите издаваха единствено напрежение. Тя реши, че Муньос реагира така, защото изучава действителния вид на един противник, срещу когото бе играл толкова дълго, съдейки по въображаемия му вид. Несъмнено прехвърляше на ум допуснатите грешки, възстановяваше ходове, преценяваше намерения. Той имаше упоритото, отсъстващо изражение на човек, който, след като е спечелил партията с поредица брилянтни ходове, се е заинатил да разбере как, по дяволите, противникът е успял да му измъкне една пешка от някаква маловажна, забравена позиция.
Сесар стоеше отдясно. Със сребристата си коса и копринения халат приличаше на герой от комедия от началото на века; спокоен, изискан, със съзнанието на собственик на двестагодишния килим, върху който стоеше Муньос. Хулия го наблюдаваше как вади от джоба си пакета цигари с позлатен филтър и поставя една в цигарето си от слонова кост. Сцената щеше да се запечата завинаги в съзнанието й; на фона на тъмно проблясващите антики, стройните фигури на героите, нарисувани на тавана; двусмислената елегантност на застаряващия франт, изправил се лице в лице със слабия, одърпан мъж в измачкан шлифер. Двамата се гледаха мълчаливо, сякаш чакаха суфльора, скрит зад някоя старинна мебел, да подаде сигнал за начало на последното действие.
От мига, в който Хулия бе забелязала нещо познато в лицето на младия човек, взрян в обектива с цялата сериозност на своите петнадесет или шестнадесет години, тя бе разбрала как ще се развие последното действие и какъв ще бъде краят му. Гледаше любимите си главни герои, седнала на удобната кушетка на Сесар, и мислите й блуждаеха лениво. Не би могла да се сдобие с такова хубаво място в нито един театър. Тогава в паметта й изплува един спомен — съвсем скорошен спомен, и тя разбра, че вече е прехвърляла сценария, при това само преди няколко часа, в зала номер дванадесет на „Прадо“: картината на Брьогел, ударите на барабаните като фон на унищожителния дъх на неизбежността, отнасящ и последното стръкче трева на земята, творението всмукано от последния, гигантски водовъртеж, а някъде зад почернелите хълмове, димящите руини и огъня на пожарите се носеше гърленият смях на пиян бог, дошъл на себе си след олимпийски махмурлук. Същото бе обяснил и другият фламандец, Питер Ван Хойс, старият придворен художник на херцогство Остенбург — по свой начин, по-деликатно, с по-фини намеци, по-загадъчно и изискано от бруталния Брьогел. В крайна сметка всички картини бяха изображение на една и съща картина, също както и всички огледала даваха отражението на едно и също отражение, а всяка смърт беше смърт на една и съща Смърт: