Тя прошепна на себе си стиховете, загледана в Сесар и Муньос. Всичко беше готово. Можеха да започват. Жълтеникавото сияние на английската лампа обгръщаше двамата главни герои в светлинен конус. Сесар наведе леко глава и запали цигарата си. Като че ли това бе сигнал за начало на диалога, Муньос кимна леко и каза:
— Надявам се, че тук някъде има шахматна дъска, Сесар.
Не бяха най-подходящите встъпителни думи, и като реплика не бяха особено блестящи, каза си Хулия. Един изобретателен драматург несъмнено би сложил нещо по-внушително в устата му. Но за съжаление, каза си тя безутешно, авторът на тази трагикомедия бе също толкова посредствен, колкото и светът, който бе създал.
— Струва ми се, че няма да има нужда от дъска — отвърна Сесар и с това нивото на диалога се подобри. Не толкова заради думите, колкото заради съвършения тон, с който бяха изречени — особено тази нотка на отегчение, която Сесар придаде на фразата. Тонът беше типичен за него — би могъл да говори така, наблюдавайки сцена, разиграваща се в далечината, седнал на боядисан в бяло градински стол от ковано желязо, с едно много сухо мартини в ръка. Сесар бе усъвършенствал декадентските си пози, собствената си хомосексуалност и извратеност, издигайки ги до нивото на изящните изкуства. Хулия го бе обичала и заради това и можеше да оцени по достойнство тази безкомпромисна точност на позата, изпълнена до последния съвършен детайл. Най-интересно беше, че бе съумял да я заблуждава в продължение на двадесет години. Въпреки че, откровено казано, тя сама си беше виновна за заблудата. В Сесар нямаше никаква промяна. Той не изпитваше нито тревога, нито разкаяние за това, което бе сторил. Хулия бе напълно уверена в това. Изглеждаше все така изискан и коректен, както навремето, когато разказваше на Хулия прекрасните истории за влюбени и рицари, за Дългия Джон Силвър, за Уенди, Лагардер и сър Кенет, рицаря на Леопарда. Това беше същият човек, който бе убил Алваро и го бе оставил да лежи под душа с отворени очи и беше забил бутилката джин между краката на мъртвата Менчу. Хулия вкусваше собствената си горчивина. „Ако това е той — мислеше тя, — а няма съмнение, че е той, тогава аз съм тази, която се е променила. Затова тази вечер го виждам с други очи; виждам го като съвсем друг човек: подлец, измамник и убиец. И все пак седя тук като прикована, и слушам всяка негова дума. След малко, вместо да ми разкаже за някой пиратски подвиг в Карибско море, ще се опита да ме убеди, че е направил всичко заради мен, или нещо подобно. И аз ще го слушам с интерес, както винаги, защото това е най-забележителната от всичките му истории, по-страховита и увлекателна от всичко, което ми е разказвал досега.“
Тя свали ръката си от подлакътника и се приведе малко напред, защото не искаше да изпусне и най-малката подробност от сцената. Като че ли това движение даде сигнал за подновяване на диалога. С ръце в джобовете и наклонена встрани глава, Муньос погледна към Сесар.
— Бих искал само да ми обясните нещо — каза той. — След като черният офицер взема бялата пешка от a6, белите решават да местят цар от d4 на e5, разкривайки бялата дама така, че тя поставя в шах черния цар. Как би трябвало да постъпят черните?
Очите на Сесар се усмихваха някак независимо от безизразното му лице.
— Не знам — каза той след малко. — Вие сте гросмайсторът, драги, вие би трябвало да знаете.
Муньос направи един от неясните си жестове, като че отхвърляше титлата, която му даде Сесар.
— Настоявам — каза той бавно, като че ли вадеше думите насила от устата си, — да науча версията от автора.
Усмивката на Сесар стигна до устните му.
— В такъв случай мога да кажа, че бих защитил черния цар, като преместя офицера на c4. — Той погледна към Муньос с учтива загриженост. — Струва ли ви се подходящо?
— Тогава — каза Муньос грубо — аз вземам офицера с моя бял офицер от d3. След което вие ме поставяте в шах с вашия кон на d7.
— Нямам намерение да правя нищо подобно, приятелю. — Сесар издържа на погледа му, без да трепне. — Не разбирам за какво говорите. Освен това сега не е време за ребуси.