Муньос се намръщи и доби упорито изражение.
— Вие ме поставяте в шах на d7 — настоя той. — Стига сте разигравали сценки и се съсредоточете върху партията.
— Защо?
— Защото ви остават много малко възможности за спасение. Ще избегна този шах, като местя белия цар на d6.
Когато чу това, Сесар въздъхна и сините му очи се отправиха към Хулия. На слабата светлина те й се сториха извънредно бледи, почти безцветни. Той захапа цигарето и кимна два пъти. В погледа му се четеше известно съжаление.
— Тогава, колкото и да ми е неприятно — и наистина изглеждаше разстроен, — ще ми се наложи да взема втория бял кон, онзи на b1. — Той погледна разкаяно Муньос. — Много жалко наистина.
— Да, особено от гледна точка на конника. — Муньос прехапа долната си устна. — А с какво ще го вземете, с топа или с дамата?
— Разбира се, че с дамата. — Сесар изглеждаше възмутен. — Има си някои правила… — Той не довърши фразата, само махна с дясната си ръка — бледа, изискана ръка, нашарена със синкави вени. Ръка, за която Хулия вече знаеше, че може да убива, която може би бе нанасяла смъртоносния удар със същия елегантен жест.
Тогава, за първи път, откак бяха влезли, Муньос се усмихна със своята далечна, нищо не значеща усмивка, която бе по-скоро отговор на странните математически ходове на мисълта му, отколкото реакция на заобикалящата го действителност.
— На ваше място щях да местя дама на c2, но това вече няма значение — каза той тихо. — Много повече ме интересува как възнамерявате да ме убиете.
— Не говорете глупости. — Сесар изглеждаше искрено шокиран. После, като че ли апелираше към неговото чувство за приличие, той посочи на Муньос Хулия, която седеше на кушетката, но не погледна към нея. — Тук има млада дама…
— Тъкмо сега — отбеляза Муньос, а усмивката още не бе напуснала ъгълчето на устните му, — младата дама е, предполагам, не по-малко любопитна да узнае отговора от мен самия. Не отговорихте на въпроса ми. Пак ли смятате да прибегнете до удара по тила, или бяхте измислил нещо в по-класически стил за мен? Имам предвид отрова, кама или нещо подобно… Как бихте се изразил вие? — Той хвърли поглед към фреските на тавана, сякаш търсеше отговора там. — А, да — нещо „венецианско“.
— Бих казал „флорентинско“ — поправи го Сесар, прецизен както винаги, но в тона му прозираше уважение. — Нямах представа, че имате усет за иронията в тези неща.
— Нямам никакъв усет — каза Муньос, погледна Хулия и посочи Сесар. — Ето го: човекът, който се ползва с доверието и на царя, и на дамата. Ако държите да романизираме още повече нещата, той е лукавият епископ, вероломният велик везир, който кове козни в сенките — а всъщност той е маскираната Черна дама.
— Хубав сапунен сериал би излязъл от такъв сценарий — отбеляза насмешливо Сесар и докосна длани, имитирайки аплодисменти. — Само че не сте ми казали как ще постъпят белите, когато загубят коня. Честно казано, драги, не бих искал и да знам.
— Офицер на d3, шах — и черните губят.
— Толкова лесно, а? Плашите ме, драги.
— Да, толкова лесно.
Сесар помисли малко, извади угарката от цигарето и я остави в пепелника, като първо бе изтръскал внимателно пепелта.
— Интересно — каза той и бавно, като че ли за да не стряска излишно Муньос, отиде при английската масичка за игра на карти до кушетката. После превъртя малкия сребърен ключ в ключалката на едно ковчеже от полирано лимоново дърво, и извади тъмните и пожълтели фигури на много стар шахматен комплект, който Хулия не бе виждала никога. — Интересно — повтори той. Тънките му пръсти с елегантен маникюр започнаха да подреждат фигурите на дъската. — В такъв случай положението би било следното:
— Точно така. — Муньос гледаше шахматната дъска, без да се доближава до нея. — Белият офицер, оттегляйки се от c4 на d3, създава възможност за двоен шах: бялата дама поставя в шах черния цар, а самият офицер поставя в шах черната дама. Царят няма друг изход, освен да се спасява от a4 на b3 и да изостави черната дама на волята на съдбата. Бялата дама дава нов шах на c4, принуждавайки противниковия цар да отстъпва, преди белият офицер да приключи с черната дама.