— Но черният топ ще вземе този офицер.
— Така е, но това не е толкова важно. Без дамата черните са свършени. Нещо повече, с изчезването на тази фигура от дъската играта губи смисъла си.
— Може и да сте прав.
— Прав съм. Партията, или по-скоро това, което остава от нея, ще се реши от бялата пешка на d5, която първо ще вземе черната пешка от c6, и ще напредва, без някой да може да я спре, докато самата тя стане дама. Това ще стане в рамките на шест до девет хода. — Муньос бръкна в джоба си и извади лист, надраскан с бележки. — Например така.
| ПD5 x ПC6 | КD7 — F6 |
| ДC4 — E6 | ПA5 — A4 |
| ДE6 x КF6 | ПA4 — A3 |
| ПC3 — C4 + | ЦB2 — C1 |
| ДF6 — C3 + | ЦC1 — D1 |
| ДC3 x ПA3 | ТB1 — C1 |
| ДA3 — B3 + | ЦC1 x ПC2 |
| ПC6 — C7 | ПB6 — B5 |
| ПC7 — C8 … | (Черните се предават) |
Сесар взе листа и започна спокойно да разучава дъската, стиснал празното цигаре между зъбите. Усмихваше се така, сякаш приемаше едно отдавна предначертано от съдбата поражение. После започна да мести фигурите една по една, докато стигна до окончателното положение.
— Прав сте — каза той. — Изход няма. Черните губят.
Муньос отклони очи от дъската и погледна Сесар.
— Вземането на втория кон — отбеляза той безпристрастно — беше грешка.
Сесар сви рамене, все така усмихнат.
— От една точка нататък черните нямаха избор. Може да се каже също, че черните са пленници на собствената си подвижност, на вродената си динамика. Този кон приключи партията. — За миг на Хулия й се стори, че видя в очите му проблясък на гордост. — Всъщност партията беше почти съвършена.
— Не и от шахматна гледна точка — каза сухо Муньос.
— Шах? Драги приятелю — Сесар махна презрително към шахматните фигурки, — аз говорех за нещо много повече от някаква си шахматна дъска — сините му очи потъмняха, като че иззад тях надничаше друг, скрит свят. — Говорех за самия живот, за онези, другите шестдесет и четири квадрата на бели дни и черни нощи, за които говори поетът. А може би е обратното — нощите са бели, а дните — черни. Всичко зависи от това, от коя страна на играча поставяме този образ… или, ако продължаваме да говорим със символи, от коя страна поставяме огледалото.
Хулия почувства, че думите му са отправени към нея.
— Как разбрахте, че е Сесар? — попита тя. Сесар сякаш се стресна. Внезапно нещо в поведението му се промени, като че Хулия, изказвайки този въпрос на глас, присъединявайки се към обвиненията на Муньос, бе нарушила положен обет за мълчание. Първоначалната му въздържаност изчезна и бе заменена от горчиво-присмехулна гримаса.
— Да — каза той на Муньос, и така призна за първи път официално вината си, — кажете й как разбрахте, че съм аз.
Муньос поизвърна глава към Хулия.
— Приятелят ви направи няколко грешки. — Той се замисли за миг над точния смисъл на думите си, после погледна към Сесар, като че ли го молеше за извинение. — Всъщност не съм прав, като ги наричам „грешки“, защото през цялото време е бил съвсем наясно какво точно прави и какво рискува. Парадоксалното е, че тъкмо вие го накарахте да се издаде.
— Аз ли? Но аз нямах и най-далечна представа, преди…
Сесар поклати глава. „Изглежда почти мил“ — каза си Хулия, уплашена от собствените си чувства.
— Нашият приятел Муньос се изразява образно, принцесо.
— Моля те, не ме наричай така. — Тя не можа да познае собствения си глас, толкова сурово прозвучаха думите й. — Не и тази вечер.
Сесар задържа погледа се върху нея за няколко секунди, после кимна в знак на съгласие.
— Добре — като че ли му бе трудно да подхване отново нишката на разговора. — Муньос се опитва да ти обясни, че твоето присъствие в играта му е служило за контраст, с помощта на който си е изяснявал действията на противника. Нашият приятел е добър шахматист, но се оказа и много по-добър детектив, отколкото очаквах. Не като онзи глупак Фейхо, чието единствено заключение пред угарка в пепелник е, че някой е пушил. — Той погледна Муньос. — Онзи ход, в който взех пешка с офицер, а не с дама, ви е накарал да се замислите, нали?