Сесар вдигна пръст, настоявайки да му се обърне внимание.
— Освен ако, разбира се — подчерта той любезно, — поражението не се окаже всъщност победа.
— Да — каза Муньос. — Освен ако победата не се състои тъкмо в демонстриране на парадокса: победа над самия себе си. — Той погледна за миг Хулия. — Вие бяхте права, когато казахте на Белмонте, че играта, както и картината, обвинява сама себе си.
Сесар го изгледа учудено и почти радостно.
— Браво! Да се обезсмъртиш с поражението си, не е ли така? Като стария Сократ, когато изпил бучиниша. — Той се обърна към Хулия с триумфиращо изражение. — Нашият скъп приятел Муньос е знаел това още преди ден, принцесо, но не е казал и дума на никого, дори на теб или мен. Установявайки, че блестя с отсъствие от изчисленията на своя противник, предположих, че той е надушил вярната следа. Всъщност, веднага след като се бе срещнал със семейство Белмонте и ги отхвърли като възможни заподозрени, той не е имал и най-малко съмнение относно личността на своя враг. Така ли е?
— Така е.
— Мога ли да ви задам един личен въпрос?
— Можете да опитате.
— Какво изпитахте, когато най-сетне намерихте правилния ход, когато разбрахте, че противникът ви съм аз?
Муньос се замисли.
— Облекчение — отвърна той най-сетне. — Щях да бъда много разочарован, ако се окажеше, че е някой друг.
— Разочарован, защото хипотезата ви за личността на убиеца се е оказала невярна? Не бих искал да преувеличавам собствените си заслуги, но нещата не бяха толкова очевидни, приятелю. Вие дори не познавахте някои от героите на историята, а с нас се познавахте едва от две седмици. Работехте само с помощта на шахматната си дъска.
— Не ме разбирате — каза Муньос. — Исках да бъдете вие. Мисълта ми харесваше.
Хулия го гледаше невярващо.
— Много се радвам, че се разбирате толкова добре — отбеляза тя саркастично. — Предлагам после да излезем да пием по едно, да се тупаме по раменете и да си обясняваме взаимно колко весело сме си изкарали последните седмици. — Тръсна глава в опит да се върне към действителността. — Невероятно. Имам чувството, че ви преча.
Сесар я изгледа с болезнена нежност.
— Има неща, които ти не можеш да разбереш, принцесо.
— Не ме наричай „принцесо“! Освен това имаш грешка. Разбирам всичко отлично. А сега е мой ред да задам един въпрос. Какво щеше да направиш онази сутрин на Растро, ако не бях забелязала празния спрей и картичката? Ако просто бях влязла в колата, която ти беше превърнал в бомба, и бях запалила мотора?
— Това е смешно! — Сесар беше видимо засегнат. — Никога нямаше да го позволя.
— Дори с риск да се издадеш?
— Разбира се. Знаеш много добре, че е така. Муньос ти го каза преди малко. Нито за миг не си била в опасност. Онази сутрин всичко беше запланувано до най-малката подробност, бях си подготвил костюма, скрит в една малка стаичка с два изхода, която бях наел за склад; уговорката ми с търговеца на антики си беше съвсем истинска, но приключих разговора за няколко минути… Преоблякох се светкавично, излязох на уличката, справих се с гумата, оставих картичката и поставих празната аерозолна опаковка на капака. После се поспрях пред продавачката на икони, за да съм сигурен, че после ще си спомни за мен, върнах се в склада, смених си отново дрехите, свалих грима и излязох, за да отида на срещата ни в кафенето. Трябва да признаеш, че бях разчел времето безукорно.
— Безукорно до гадост.
Сесар я погледна с упрек.
— Не ставай груба, принцесо. — Неприязненото му изражение беше удивително искрено. — Употребата на такива думи няма да ни доведе доникъде.
— И защо трябваше да полагаш такива усилия, само и само за да ме изплашиш до смърт?
— Но това беше приключение, не е ли така? Налагаше се в атмосферата да има усещане за близка опасност. Можеш ли да си представиш приключение, в което никой не изпитва страх? Вече не можех да ти разказвам историите, които толкова те вълнуваха като дете, затова съчиних най-забележителното приключение, което можех да си представя. Приключение, което да не забравиш до края на живота си.
— Можеш да си уверен в това.
— Значи съм постигнал целта си. Битката между загадката и разума, унищожението на призраците, които те държаха в плен. Не е лошо, а? Особено като прибавим към това и откритието, че Доброто и Злото не са така строго обособени, както черните и белите полета на шахматната дъска. — Той погледна Муньос, после се усмихна загадъчно, сякаш мислеше за някаква тяхна обща тайна. — Всички полета са сиви, мила моя, оцветени от съзнанието за Злото, което постепенно добиваме в резултат на натрупания опит, съзнание колко стерилно и несправедливо може да бъде понякога това, което определяме като Добро. Помниш ли Сетембрини, героят от „Вълшебната планина“, на когото толкова се възхищавах? Той казваше, че Злото е блестящото оръжие на разума срещу силите на мрака и грозотата.