Хулия наблюдаваше внимателно лицето на Сесар. На моменти й се струваше, че говори само едната му половина — видимата или тази в сянката, а другата просто присъства. Не можеше да разбере коя от двете половини е истинската.
— Онази сутрин, когато нападнахме заедно синия форд, наистина те обичах, Сесар.
Тя се обръщаше инстинктивно към осветената част на лицето му, но отговорът като че дойде от другата, потънала в сенките.
— Знам, че ме обичаше. И това оправдава всичко. Аз също нямах представа какво прави тази кола там. Бях не по-малко заинтригуван от теб. Може би дори повече, по разбираеми причини. — Той леко поклати глава. — Трябва да ти кажа, че изминаването на онези няколко метра — ти с пистолета, а аз с онзи ръжен, и нападението срещу онези двама идиоти, преди да разберем, че са хора на инспектор Фейхо — беше действително фантастично преживяване. Наблюдавах те как вървиш право към врага, със свити вежди и стиснати зъби, смела и страховита като отмъстителна фурия. Освен че се вълнувах, искрено се гордеех с теб. Казах си, че наистина си жена с характер. Ако беше друг човек, слаб и неуверен, никога не бих те подложил на такова изпитание. Но аз бях уверен, че ще излезеш от него като нов човек, още по-силна и непоколебима.
— Не ти ли се струва, че цената е малко височка? Алваро, Менчу… самият ти.
Сесар се позамисли, като че ли се опитваше да се сети за кого говореше Хулия.
— А, да, Менчу — каза той накрая и се намръщи. — Горката Менчу — набърка се в тази игра, която беше прекалено сложна за нея. Но макар че може да прозвучи нескромно, смятам, че с нея импровизирах брилянтно. Когато ти се обадих онази сутрин, за да разбера как се са развили нещата, отговори Менчу и ми каза, че си излязла. Очевидно много бързаше да приключи разговора, сега вече знаем защо. Очаквала е Макс, за да проведат абсурдния си план за картината. Аз, разбира се, нямах и най-малка представа от това. Но щом затворих телефона, вече знаех какъв трябва да бъде следващият ми ход: първо Менчу, после картината. Половин час по-късно позвъних у вас, маскиран като жената с шлифера.
Сесар видимо се забавляваше и като че ли се опитваше да разясни на Хулия смешната страна на описваната сцена.
— Принцесо — продължи той, повдигайки едната си вежда, — винаги съм ти казвал да накараш да ти поставят шпионка на входната врата. Много е полезно, ако искаш да видиш кой звъни, преди да отвориш. Менчу можеше и да не отвори вратата на непозната руса жена с тъмни очила. Само че тя чу единствено гласа на Сесар, който й каза, че трябва й предаде нещо спешно от твое име. Нямаше как да не отвори вратата — така и направи. — Той повдигна ръце с дланите нагоре, като посмъртно извинение за грешката на Менчу. — Предполагам, в този момент си е мислела, че планът, който бяха скроили с Макс, пропада, но тревогата й премина в учудване, когато видя на площадката непозната жена. Видях удивлението в очите й — за секунди, преди да я ударя в гърлото. Сигурен съм, че умря, без да разбере кой е убиецът й. Затворих вратата и се заех да подготвям всичко необходимо. Тогава, най-неочаквано, чух превъртането на ключ в бравата.
— Макс — отбеляза ненужно Хулия.
— Точно така. Красивият жиголо, който, както разбрах по-късно от това, което ти е разказал в участъка, идваше за втори път тази сутрин, за да вземе картината, преди Менчу да запали апартамента ти. Напълно смехотворен план, между другото, но пък типичен за Менчу и онзи глупак.
— Можеше да се прибирам аз. Не ти ли мина през ума?
— Признавам си, когато чух, че вратата се отключва, помислих, че си ти.
— И какво възнамеряваше да направиш? И мен ли щеше да удариш в гърлото?
Той отново я изгледа с измъченото изражение на несправедливо обвинен човек.
— Въпросът ти — каза той, търсейки подходящ отговор — е жесток и чудовищен.