— Наистина ли?
— Да, наистина. Не знам как точно бих реагирал. Факт е, че се почувствах объркан, и единственото, което ми дойде на ум, беше да се скрия. Изтичах в банята, затаих дъх и започнах да се чудя как ще се измъкна от там. Но е сигурно, че на теб не би ти се случило нищо лошо. Просто играта щеше да свърши наполовина. Това е всичко.
Хулия издаде долната си устна. Думите горяха устните й.
— Не ти вярвам, Сесар. Вече не ти вярвам.
— Това дали ми вярваш или не, скъпа моя, не променя нищо. — Той направи жест на примирение, като че ли разговорът започваше да го отегчава. — На този етап това няма никакво значение. Важното е, че не беше ти, а Макс. Чух го да казва: „Менчу, Менчу“. Беше ужасен, но не посмя да извика на висок глас, злодеят му със злодей. Вече се бях успокоил достатъчно. В джоба си носех кама, камата на Челини, която си виждала. Ако Макс беше решил да души из стаите, острието щеше да мине право през сърцето му, преди да каже и дума. За негов и мой късмет той не прояви смелост, а реши вместо това да побегне. Такъв герой!
Сесар помълча и въздъхна. Тонът му не беше самодоволен.
— На това този кретен дължи живота си — добави той и стана от стола. Когато се изправи на крака, обърна поглед към Хулия и Муньос. Те и двамата го наблюдаваха. Сесар закрачи из стаята. Килимите заглушаваха стъпките му. — Трябваше да постъпя като Макс и да избягам колкото е възможно по-бързо, защото не знаех дали няма скоро да пристигне полицията. Но надделя артистичната ми чест. Завлякох Менчу в стаята и… е, знаете какво направих след това. После прередих малко декора. Бях убеден, че Макс ще опере пешкира. Това ми отне пет минути.
— Защо трябваше да правиш това с бутилката? Било е напълно ненужно, отвратително и ужасяващо.
Сесар зацъка с език. Спря пред една от картините, „Марс“ на Лука Джордано, и я загледа така, сякаш очакваше богът, анахронично нагизден със средновековна ризница, да даде правилния отговор.
— Бутилката — заяви той, без да се обръща с лице към тях, — беше страничен детайл. Моментно вдъхновение.
— Това няма нищо общо с шахмата — подчерта Хулия. Гласът й режеше като бръснач. — Прилича повече на разчистване на сметки… с целия женски пол.
Сесар бавно се обърна към нея. Този път очите му не молеха за разбиране. В тях нямаше и следа от ирония, бяха хладни и непроницаеми.
— После — каза той разсеяно, като че ли изобщо не беше чул забележката на Хулия, — написах на твоята пишеща машина поредния ход, взех увитата от Макс картина под мишница, и си тръгнах. Това беше всичко.
Говореше с безразличен тон, като че ли вече бе изгубил всякакъв интерес към темата. Но Хулия далеч не смяташе разговора за приключил.
— Защо ти трябваше да убиваш Менчу? В моето жилище винаги си можел да влизаш и излизаш, когато си поискаш. Имало е хиляда други начина да откраднеш картината.
Последните й думи предизвикаха искрица на оживление в погледа на Сесар.
— Забелязвам, принцесо, че придаваш неоснователно голямо значение на кражбата на Ван Хойс. А всъщност тя беше само още един детайл. През цялото време правех някои неща само защото си отиваха с другите — както тортата не може без глазура — допълни той, търсейки подходящите думи. — Менчу трябваше да умре по няколко причини — някои от тях сега са без значение, други обаче — не. Нека кажем, че те са много различни — от чисто естетически (нека ти припомня как приятелят ни Муньос откри връзката между фамилното й име и английското наименование на топа, който бе взет при този ход) — до много по-дълбоки. Аз организирах всичко това, за да те освободя от всички вредни близости и влияния, да прекъсна връзката ти с миналото. За нейно нещастие Менчу, с вродената си глупост и вулгарност, представляваше тъкмо такава вредна връзка, както и Алваро.
— А кой ти даде право да разполагаш с живота и смъртта?
Сесар се усмихна като Мефистофел.
— Сам се сдобих с него. Прости ми, ако това ти е прозвучало нахално. — Той като че ли изведнъж се сети за присъствието на Муньос. — Що се отнася до остатъка от играта, не разполагах с много време. Муньос беше като хрътка по петите ми. Оставаха ми само още няколко хода, преди той да ме посочи с пръст. Но знаех, че скъпият ни приятел няма да се намеси, преди да бъде напълно сигурен. От друга страна, по това време той вече беше убеден, че не те застрашава никаква опасност. И той е артист посвоему. Затова ме остави да продължавам, докато самият той търсеше доказателства, които да потвърдят аналитичните му изводи. Прав ли съм, приятелю Муньос?