Муньос само кимна бавно. Сесар беше отишъл до малката масичка, на която бяха подредени шахматните фигури. След като ги погледа известно време, той вдигна внимателно бялата дама, като че бе направена от стъкло, и дълго се взира в нея.
— Вчера вечерта — каза той, — докато ти работеше в ателието си в „Прадо“, влязох в музея десет минути преди края на работното време. Повъртях се из залите на партера и успях да пъхна картичката зад рамката на Брьогел. После отидох да изпия едно кафе, докато стане време да ти се обадя. Това беше всичко. Единственото, което не можех да предвидя, е, че приятелят ни Муньос ще успее да открие онова прашасало списание в клубната библиотека. Бях забравил за съществуванието му.
— Тук нещо не е наред — каза внезапно Муньос и Хулия учудено се обърна към него. Той гледаше Сесар с наклонена встрани глава, в очите му се беше появила същата искрица, която ги оживяваше пред шахматната дъска. Шахматистът като че ли проследяваше ход, който не го задоволяваше напълно. — Всички сме съгласни, че сте блестящ шахматист — или по-скоро, че сте имали възможността да станете такъв. Независимо от това не мога да повярвам, че сте могли да изиграете тази партия по този начин. Комбинациите бяха прекалено съвършени, немислимо е те да са дело на човек, който цели тридесет години не е доближавал шахматна дъска. В шаха най-важното са опитът и практиката. Затова съм убеден, че ни лъжете. Или сте играл много през изминалите години, или някой ви е помагал. Неприятно ми е да наранявам суетата ви, Сесар, но съм сигурен, че имате съучастник.
Думите му бяха последвани от дълго мълчание. Хулия гледаше объркано към двамата мъже, без да може да повярва на това, което чу току-що. Но тъкмо се канеше да заяви, че това са пълни глупости, когато забеляза, че непроницаемата маска на Сесар се пропуква и той повдига иронично едната си вежда. Усмивката му изразяваше едновременно признание и възхищение. Той въздъхна дълбоко, скръсти ръце и кимна.
— Приятелю — произнесе Сесар с усилие, — вие заслужавате да бъдете нещо много повече от някакъв неизвестен любител шахматист в местен клуб. — Той вдигна ръка, сякаш да посочи някого — нечие невидимо присъствие в тъмните сенки на стаята. — Вярно е, че имам съучастник, въпреки че той не може да попадне под ударите на правосъдието. Искате ли да научите името му?
— Надявах се да ми го кажете.
— Разбира се — уверен съм, че той няма да пострада от моето издайничество. — Сесар се усмихна по-широко. — Надявам се, уважаеми приятелю, че няма да се почувствате наскърбен от желанието ми да крия тази подробност до последния момент. Вярвайте ми, изпитвам голямо задоволство от факта, че не успяхте да разкриете абсолютно всичко сам. Не можете ли да предположите за какъв съюзник става дума?
— Не мога, но съм сигурен, че не е човек, когото познавам.
— Прав сте. Името му е Алфа РС-1212. Персонален компютър с комплексна шахматна програма с двадесет нива. Купих го, след като убих Алваро — на следващия ден.
За втори път, откак го познаваше, Хулия видя пълно удивление да се изписва на лицето на Муньос. Светлината в очите му бе изгаснала, устата му беше отворена от учудване.
— Имате ли да кажете нещо? — Сесар го наблюдаваше любопитно и развеселено.
Муньос го изгледа продължително, но не отговори. След малко се обърна към Хулия и каза глухо:
— Дайте ми една цигара, моля ви.
Тя му подаде пакета и той го повъртя в ръце, преди да извади една цигара и да я постави в устата си. Хулия му поднесе запалена кибритена клечка и той вдиша дълбоко дима, изпълвайки дробовете си. Сякаш пак се бе отдалечил на милион километри от тях.
— Трудно е да се преглътне, нали? — Сесар се изсмя тихо. — През цялото време сте играли срещу обикновен компютър, машина, лишена от мисли и чувства. Вярвам, че ще се съгласите — това е чудесен парадокс, съвършен символ на времената, в които живеем. Според По в автомата на Мелцел имало скрит човек, нали си спомняте? Но времената се менят, приятелю. Сега машината използва човека за прикритие. — Той повдигна пожълтялата фигурка на бялата дама и му я показа насмешливо. — Целият ви талант, цялото ви въображение и невероятен талант за математически анализ, скъпи ми сеньор Муньос, имат своята равностойност, побрана в обикновена пластмасова дискета, голяма колкото длан — иронично огледално отражение, което показва карикатурния ни образ. Опасявам се, че и вие, както Хулия, никога вече няма да бъдете същият човек. Но във вашия случай — той се усмихна замислено, — надали ще спечелите много от промяната.