Муньос бавно вдигна ръката, в която държеше остатъка от цигарата, към лицето си. Кимна леко и умишлено хвърли угарката на килима.
— Много щедро от ваша страна — каза той.
Сесар погледна първо угарката на пода, после вдигна очи към Муньос.
— Това е най-малкото, което можех да направя. Трябва да купя по някакъв начин мълчанието ви, а освен това, вие си заслужихте тези пари. Нека кажем, че това е малка компенсация за мръсния номер, който ви изиграх с компютъра.
— Случайно да ви е хрумвало, че може да откажа да участвам във всичко това?
— Разбира се. Вие сте си особняк. Но това вече не е моя грижа. Вие с Хулия сте съдружници, и можете да си изяснявате отношенията, колкото искате. Аз имам да мисля за други неща.
— Ами ти, Сесар? — каза Хулия.
— Аз ли? — Той се усмихна и Хулия прочете болка в очите му. — Скъпа моя принцесо, аз имам много грехове, за които да се покая, а ми остава малко време за покаяние. — Посочи запечатания плик на масата. — В този плик има подробни признания, в които обяснявам цялата история от началото до края, разбира се, като изключим нашата швейцарска сделка. Ти, Муньос, както и Монтегрифо засега, сте напълно чисти. Що се отнася до картината, обяснявам в подробности как съм я унищожил, изложил съм и личните и сантиментални подбуди за това деяние. Убеден съм, че след проучване на моите признания полицейските психиатри единодушно ще ме провъзгласят за опасен шизофреник.
— В чужбина ли мислиш да заминеш?
— През ум не ми минава. Единственото, заради което си струва да отидеш до някое място, е самото пътуване. Но аз съм вече много стар за тези неща. От друга страна, нямам слабост нито към затворите, нито към лудниците. Сигурно е притеснително — с всички тези привлекателни, добре сложени санитари, които трябва да те поливат със студени душове. Няма да стане, скъпа моя. Вече съм на петдесет години, минало ми е времето за силни усещания. А има и още една дребна подробност.
Хулия го погледна сериозно.
— Каква е тя?
— Чувала ли си — Сесар се усмихна насмешливо, — за нещо, наречено „Синдром на придобита не знам си каква недостатъчност“, много модна напоследък болест? Е, моят случай е безнадежден. Така казват лекарите.
— Лъжеш.
— Ни най-малко. Точно така казаха: „терминален случай“. Звучи мрачно — напомня на спирка на метрото.
Хулия затвори очи. Всичко около нея потъна някъде, в съзнанието си чу само тъп, приглушен плисък, като от камък, който пада в кладенец. Когато отново отвори очи, те бяха пълни със сълзи.
— Лъжеш, Сесар. Не е възможно да се е случило точно на теб. Кажи ми, че лъжеш.
— Бих го направил с най-голямо удоволствие, принцесо. Уверявам те, не искам нищо повече от това да можех да ти кажа, че всичко е било безвкусна шега. Но животът обича да погажда такива номера на хората.
— Откога знаеш?
Сесар махна лениво и с пренебрежение, сякаш искаше да каже, че времето вече няма значение за него.
— Приблизително от около два месеца — каза той. — Всичко започна с появата на някакъв малък тумор на ректума. Много неприятна история.
— Нищо не си ми казал.
— Защо да ти казвам? Извинявам се за израза, скъпа, но винаги съм считал, че моят ректум си е моя работа.
— Още колко ти остава?
— Не много. Шест или седем месеца, струва ми се. При това казват, че страшно се отслабвало.
— Тогава ще те изпратят в болница. Няма да влезеш в затвора, дори не и в лудница, както казваш.
Сесар спокойно поклати глава.
— Никъде няма да ме изпратят и няма да отида, скъпа. Представяш ли си какъв ужас — да умреш от такава вулгарна болест? О, не. Определено не. Отказвам. Мога поне да се възползвам от правото си да сляза от сцената така, както аз намеря за добре. Трябва да е ужасно последната картина от този свят, която отнасяш със себе си в гроба, да бъде банката на интравенозната система, която виси над главата ти — или посетителите, които се препъват в кислородния апарат. — Той огледа мебелировката, гоблените и килимите в стаята. — Предпочитам да си устроя една смърт във флорентински стил, сред картините и вещите, които обичам. Един дискретен, изискан начин да напусна този свят, който би съответствал на характера и вкусовете ми.
— Кога?