— След малко. Веднага, след като вие двамата бъдете така добри да ме оставите сам.
Муньос я чакаше на улицата. Беше се облегнал на стената. Яката на шлифера му беше вдигната. Изглеждаше потънал в някакъв тайнствен размисъл. Когато Хулия се появи на вратата и дойде при него, той първоначално не вдигна очи към нея.
— Как смята да го направи?
— Циановодороден разтвор. Имал едно шише от години. — Тя се усмихна болезнено. — Каза, че с куршум щяло да бъде по-героично, но пък се опасявал, че щял да изглежда глупаво изненадан. Предпочита да изглежда колкото е възможно по-добре, когато умре.
— Разбирам.
— На ъгъла има телефонна кабина. — Тя погледна разсеяно Муньос. — Той помоли да му дадем десет минути, преди да се обадим на полицията.
Двамата тръгнаха един до друг по тротоара, осветени от жълтеникавата светлина на уличните лампи. В края на пустата улица мигаше светофар, светлините се сменяха — зелено, кехлибареножълто, червено, и очертаваха дълбоки, нереални сенки по лицето на Хулия.
— Какво ще правите сега? — попита Муньос. Говореше, без да гледа към нея, впил очи в паважа пред краката си. Тя сви рамене.
— Това зависи от вас.
Тогава го чу да се смее. Беше мек, дълбок смях, малко носов, който извираше дълбоко от него. За частица от секундата Хулия имаше чувството, че редом с нея се смее не Муньос, а някой от нарисуваните на картината мъже.
— Приятелят ви Сесар беше прав — каза Муньос. — Наистина имам нужда от нови ризи.
Хулия плъзна пръсти по трите порцеланови фигурки — Октавио, Лусинда, Скарамуш — които носеше в джоба на шлифера си заедно със запечатания плик. Студеният нощен въздух пресушаваше устните й и замразяваше сълзите в очите й.
— Каза ли още нещо, преди да си тръгнете? — попита Муньос.
Nec sum adeo informis… „Не съм толкова грозен… Видях се скоро, отразен в крайбрежните води, когато морето беше тихо.“ Беше типично за Сесар — да цитира Вергилий в мига, когато тя се обърна за последен път на вратата, за да види още веднъж потъналия в светлосенки салон, тъмните цветове на картините по стените, меките, филтрирани от пергаментовия абажур отблясъци по повърхността на мебелите, пожълтялата слонова кост, златните букви по гърбовете на книгите. И Сесар, който стоеше в средата на стаята, но чертите на лицето му не се различаваха в полумрака — ясно очертан, строен силует, подобен на фигура върху медал или антична камея, чиято сянка падаше върху жълтите и червени арабески на килима, почти в краката на Хулия. В момента, в който тя затвори вратата зад себе си, иззвъняха камбанки, а на нея й се стори, че чува хлопването на каменна плоча върху гроб. Като че ли всичко това беше предначертано много отдавна, и всеки от тях бе изпълнил съвестно ролята си в тази пиеса, чийто финал бе изигран на шахматната дъска точно пет века след първото действие, с последния, идеално пресметнат ход на черната дама.
— Не — прошепна Хулия много тихо, чувствайки как образите бавно потъват в дълбините на паметта й. — Не, всъщност не каза нищо повече.
Муньос вдигна глава — като дръгливо, тромаво куче, което души тъмното небе над главите им, и се усмихна накриво, но с неприкрита симпатия.
— Жалко — каза той. — Можеше да стане голям шахматист.
Звукът от стъпките й отеква в пустия манастир, под сводестия покрив, вече потънал в здрач. Последните лъчи на залязващото слънце падат почти хоризонтално, процеждат се през процепите в камъка, оцветяват в червено манастирските стени, празните ниши, пожълтелите листа на бръшляна, който се вие около капителите на колоните, и фигурите на чудовища, воини, светци и митологични зверове, които поддържат внушителните готически арки около буренясалата градина. Отвън вие вятърът, предвестникът на северния студ и зимата, фучи нагоре по хълма, разтърсва клоните на дърветата, изтръгва стенания от столетните каменни фигури по водосточните тръби и корнизите, разклаща бронзовата камбана на кулата, а най-отгоре скърцащият, ръждясал ветропоказател сочи упорито на юг — един далечен и недостижим юг.
Облечената в траурни одежди жена спира край една фреска, разядена от времето и влагата. Останали са само няколко фрагмента, по които се различават оригиналните цветове — синьото на една туника, някаква фигура, очертана с охра, ръка, отрязана до китката, чийто показалец сочи към несъществуващото небе, един Христос, чиито черти се сливат с ронещата се мазилка на стената; един слънчев лъч — или може би лъч божествена светлина, без източник и посока, увиснал между небето и земята, къс жълтеникаво сияние, застинал във времето и пространството, но вече избледнял от годините, който също е осъден да чезне бавно, докато накрая потъне в небитието, сякаш никога не е съществувал. Ангел без уста, смръщен като съдник или палач, от който се виждат само крилете, зацапани с вар, част от туниката и неясните очертания на меча.